Битката беше приключила преди час и войниците се бяха оттеглили в окопите си. Вече не се чуваха дори откъслечни изстрели. Обаче и французите, и австрийците продължаваха да хвърлят по едно око към бойното поле, където бавно крачеше самотна фигура. Това беше сестра Жустин.

Септемврийските дни наподобяваха летните, но морския бриз пращаше хладинка, която още по-добре се усещаше под старите дървета в малкия, с много зеленина и подредени в лехи цветя парк пред ректората. Студентската група се беше събрала и оживено коментираше предстоящият изпит. Зададе се и Панчо, който винаги беше осведомен достоверно. Откъде и как, никой не знаеше, а и той не беше задължен да дава обяснение. Важното е, казаното да бъде самата истина.

Нощното дежурство продължи почти до обяд и лекарят си тръгна уморен. Вървеше бавно с мислите си, че това болнично отделение е трудоемко. Трябва да потърси друго решение. Но какво? От разпределението беше изминало само една година. Стойката на тялото му беше с наведена глава и рамене към земята, сякаш искаше да поеме от нея поне малко живина. Сети се, беше изпратил документи за кандидат военен лекар и това му даде надежда и дори забърза напред.

Няма да повярвате какво ми се случи точно вчера. Абсолютно няма. Ще кажете, че си измислям. И няма да сте прави. Затичвам се аз, след рейса, да не изпусна 104 към зеленчуковата борса, и вече съм на десетина метра от него, когато внезапно на пътя ми изниква една, ама уникално яка брюнетка. Доколкото успях да я разгледам, когато връхлетях отгоре и я проснах на земята по гръб.

Разкъсваш ме на парчета, милиони и милиони малки частици от моята душа заврихрени в водовъртеж от болка и любов. Обичта е страдание, непрестанна агония скрита зад една целувка, любовта е борба водена от неравностойни противници дебнещи се вкопчени един в друг.

Мето беше днес в невероятно добро разположение на духа. Нещата му вървяха като по ноти. Престижното издателство Springer подготвяше издаването на капиталната му научна монография "Нулите на супердзета-функцията". Трудът на живота му. Около 1859г. Бернхард Риман беше отпечатал знаменития си мемоар по Теория на числата, в който лансираше

Архитект Стамен Дюлгеров изсипа пръстта от лопатата, отдръпна се малко встрани и зарови поглед в прясната купчина пръст над бащиния гроб. Очите му се премрежиха, очертанията на надгробните паметници наоколо се размазваха пред погледа му, но не посегна към пакета със сухи кърпички в джоба на якето си. Не искаше жените да разберат, че плаче. Сълзите! … Щяха ли те да отмият угризенията на съвестта му?

Говори се (но е малко вероятно), че навремето Хемингуей се хванал на бас за десет долара със свои приятели писатели, че може да напише разказ в шест думи. Спечелил със следното произведение:

Продават се: бебешки обувки, чисто нови.

(For sale: baby shoes, never worn).

От ден на ден Глеб слабееше, изглеждаше все по-унил и тъжен. Причината за това не беше фактът, че храната, която дедушка Саша му предлагаше, ставаше все по-оскъдна. Не, не беше това! С всеки изминат ден в котешката му душа все по-настойчиво се загнездваше усещането, че е пренебрегнат и изоставен. Преди няколко месеца в къщата беше толкова оживено и весело! Особено когато внуците на бабушка Настя и дедушка Саша прекарваха почивните дни при тях. Тогава наставаше голяма веселба и смях.

Дългото звънене на вратата беше безплодно. Никой не отваряше. А уговорката уж беше твърда. Майсторът започваше да се изнервя. Беше довлякъл чантите с инструменти до петия етаж – асансьорът не работеше, – а сега това… Все пак му се струваше невъзможно жената да му е вързала тенекия. Тя звучеше много мило и интелигентно по телефона.

Кристина беше бясна. Направо се задушаваше от яд. Освен това изпитваше жестоки болки. Идеше й да се гръмне, само че нямаше с какво. Фактът, че беше Великден допълнително влошаваше нещата – другите празнуваха, а тя страдаше. И това ако не е несправедливост! С мъка се въздържаше да не се разпсува.

Още докато отворих вратата на класната стая на първи г клас, веднага разбрах, че днес Мария е разстроена. През последните две седмици, когато отивах да я взема за поредната психологическа консултация, тя ме посрещаше усмихната, изскачаше от чина, изтичваше към мен и увиваше ръце около тялото ми.

Цветелина искаше да заспи и да забрави всичко, ала сънят бягаше от очите ѝ. Сигурно два часа се въртя в леглото, преваляше полунощ, но не можеше да се успокои. Стана, открехна лекичко вратата на детската стая и с леки стъпки отиде до леглото на петгодишната си дъщеря. Детето спеше, поставило длан под бузката си. Тя лекичко я погали по къдравата руса косичка, зави я и излезе тихомълком от стаята.

Не я харесах от пръв поглед. Не, не беше грозна, дори беше симпатична, но толкова. Беше невзрачна. Трудно можеше да впечатли някого с нещо. И името и беше банално-Мария. Да, класика, но само в службата имахме пет Марии.

Главната сестра в болницата Бистра Атанасова беше ведра, усмихната, общителна жена, която умееше да печели симпатиите на всички: и на лекарите, и на колежките си, и на пациентите. Където и да влезеше, присъствието ѝ излъчваше завладяваща жизнерадост, спокойствие и омиротвореност. Обичаха я всички в болницата.