Не го гледай бай Руско, че е нефела и от количката не става. Дреме под навеса, заедно с три мързеливи котки, един ръждясал велосипед и нещо, което някога е било каруца. А като му дойде мерака, прави малки - ама малки, казвам ти – човешки фигурки от глина и свирки за хлапетията. Те пък му носят – я лимонадено шише с ракия, я някое яйце и ей тъй въртят търговия.

… аз някога бях лошото момче, в което ти безпаметно се влюби,
и позволи му – да те завлече! – в горите със светулкови коруби,
в зениците ти – в синята им глъб, да чезна из Господните недели,
и да забравиш мировата скръб, която във пространствата се стели,

Последен ден от края на света.
На улицата се препъва зомби.

на М.Н.

Бяла лястовица - обич преболяла -
всеки сам побива кръст на свойта църква.

Рисувани са птиците в главата ми
и никога не могат да отлитнат.
Те пърхат сред хербария на лятото
и пълнят ирисите ми с молитви.

Огромното часовниково колело изтрополи със зъбците си, прекоси реката и почти се катурна в двора на Баячката. Казвам почти защото в горния край на двора има изкопан дълъг и дълбок трап – та баш в него хлътна колелото и тъй си остана, наклонено на една страна.

Така съм уморен, че даже дъх
сломява крехката ми съпротива -
усещам как представата за връх
превръща се в къртичина ронлива.

От каруците тихо ти става.
Тънка сламка ти пали сърцето.

Как искам да не бях ги срещал
очите ти,
когато се тревожат.

Верандата поклаща дъски
като изоставен кораб,
знаят я само
знаят я
птиците от вълнистата равнина,

В прекрасни и безгрижни дни от светъл месец
смехът ни се търкаляше през тръни по баира,

Пореден Казанова ме заряза
след нощ, в която се раздадох тялом,

Моето момиче иска нови обувки
а страховете ми нямат цена
нито има купувач за душата ми
ни в града на реката, ни в града на нощта.

На Изток - грохота на вълните,
които глозгат като гладни вълчици бреговете.
На север - ловците на китове,
които кръщават ветровете

Понякога съм толкова искрящо сам.
Понякога съм толкова изящно сам.