Някога, толкова отдавна, че сякаш бе в един друг, измислен свят, летните нощи бяха вълшебни и чудно красиви, окъпани в светлината на рояк звезди. Луната, голяма и кръгла, сияеше като украшение сред разпръснатия им блясък. А щурците се надпреварваха да възпяват съвършената им красота, подобно трубадури, възхваляващи своите любими.

Дъждовните капки барабаняха усърдно по предното стъкло на зеления мерцедес. Сивото небе се беше прихлупило и като че ли обещаваше, че пороят ще продължи дълго време. Росен се беше отпуснал на седалката и дишаше дълбоко в опит да се успокои. Преди половин час беше имал среща с мутрите, които се опитваха да отнемат бизнеса му. Като по чудо се беше отървал, с лъжи, че има роднина на висок пост в съдебната власт.

Господин Костадинов се огледа. Мрачната стаичка с размер на малко по-голяма кабинка за тоалетна почваше да му дотяга. Преди половин час омачкания полицай му каза да изчака и той чакаше. Масичката, двата стола и мътното огледало не можеха да внесат разнообразие във времето и Господин Костадинов видимо скучаеше.

Бистра и Цветан напоследък често разговаряха за кандидатстването. В междучасията и когато се засечаха след училище. Тя копнееше да стане актриса, той – лекар. Кандидатстването беше темата, която ги свързваше, иначе не бяха близки приятели – движеха се в различни компании.

Самуил не обичаше учителката по история Ева Терзийска. Тя се опитваше да му отрови живота – изпитваше го често и пълнеше бележника му с двойки. Другите учители знаеха, че ще става футболист и не му е до учене, а тя се държеше така, сякаш трябва да го подготви за кандидатстване в университет. Чудеше се защо му има зъб тя. Изнервен, веднъж той й каза, че изобщо не му пука за разните там войни в миналото, а тя се ядоса и го заплаши, че ще го остави да повтаря годината. Проблемът с лошите оценки доведе до скандали вкъщи и Самуил още повече намрази госпожица Терзийска.

„Дойдох и ме не познахте,разкрих ви се и ми не повярвахте,поучавах ви и ме не послушахте.Още ли не сте готови да избирате верния път?!”
Три години и половина откакто аз съм свидетел на Божиите проявления в тихия и скронен мой живот.

Е, дойде и моят ред. Гътнах се внезапно, без да ме боли нищо. И това беше добре, защото най-мразех да ме ръчка нещо ту тук, ту там. Все се надявах един ден, като ми дойде реда, да си ида без да ме боли. Така и стана. Гушнах босилека и зачаках с нетърпение да видя какво ще се случи по-нататък.

Борис познаваше тази жена по физиономия. Спомни си, че я беше загледал веднъж, даже му се беше приискало да я заговори. Хубава беше, несъмнено. Стройна фигура, дълга права черна коса, бледо лице с меки черти.
Но красавицата представляваше ужасна гледка, което го потресе и дори уплаши. Настроението му моментално се скапа. Идеше му да побегне, за да не вижда тази… гадост.

Всички момиченца на шест годинки като мен искат непознатите хора да ги забелязват и да им се радват. Затова, когато с мама и татко пътуваме с влака и трябва да чакаме на някоя гара, аз заставам в средата на гарата. Покланям се и казвам с висок глас двете си имена, както прави оня чичко, кайто представя артистите, когато участват в концерт. И

Те двамата, мъж и жена живееха в къща с двор, а по оградата се виеше бръшлян. Имаха прозорци до пода и заниманията им трудно оставаха скрити за всеки, който би надникнал над оградата. Тя бе млада и руса, с небрежна прическа и седеше в инвалидна количка. Жестовете ѝ бяха нервни и отсечени, съвсем непривични за тяло, което е било споходено от нещастие.

-Да си облека пуловера – каза Здравка на баща си.
-Ще дойда – каза му пак.

Преди две вечери беше излязла и той се притесни. Майка й я нямаше, но
по принцип се притеснява за нея.

Блесналото в зенита си слънце безмилостно изгаряше низината, засетите с пшеница полета, прашните пусти улици и дворищата в селото. Въздухът така се бе нагрял, че трептeше от нетипичната за месец май жега. Хора и животни се бяха изпокрили под сенките на дървета и къщи и единствено монотонния ромон на реката, течаща сред шпалир от тръстики на стотина метра от последните къщи, нарушаваше илюзията за замръзнал във времето пейзаж, пресъздаден на платното от някой натуралист, пейзажист - майстор на четката.

Заради пороя не идваха пациенти. Бабите и дядовците от селото изчакваха времето да се оправи. Личният лекар Кирил Коцев се беше заел да отхвърли малко документална работа. Смяташе до един час да затвори кабинета и да се прибере в дома си. Щеше да си налее бира и да почете книга, и да си легне рано, за да се наспи хубаво. Стрелна поглед към прозореца. Улицата се беше превърнала в река. Дърветата се огъваха под поривите на вятъра. Небето беше натежало от сиви облаци.

Соня нарочно отиде с трамвая, за даде възможност на Ицо да я огледа хубаво докато отива към "Маркизата", да се порадва на късмета си. След мъгливите снимки в акаунта ѝ беше забавно как мъже на различна възраст се разтапяха да ѝ обясняват колко е красива. Явно годините "достатъчно зряла" на всички им пасваха.

Мина повика такси. С това започваше удоволствието, което си беше устроила тази вечер.