Пътят, по който тръгнахме, се насочваше към планината, надвиснала над нас. Усещането беше много различно. Нямаше я монотонността на магистралата, декорът се сменяше често. Обзе ни спокойствие, романтичност, даже усмивката на момичето не напускаше красивото и’ лице. Тя просто сияеше, тихичко пригласяше на мелодичната песен, извираща от тонколоните. Нова игра на природата, предизвика нашия възторг и ни предложи неповторимо забавление.

Усещам, че настъпва промяна, промяна безвъзвратна. Сутринта, така бързах да стигна езерото, а ето сега ми се иска пътуването да не свършва. Беше интересно, стана забавно, като че ли вече и интригуващо.

Прекрасна е и в съня си. Гърдите и’, нито огромни нито малки, плавно и ритмично се повдигат възбуждащо. Леко наклонената надясно главичка, ми даваше възможност да наблюдавам красивото и’ лице. Чипото носле и’ придаваше невинно детско изражение. В един миг, като че ли слънчев лъч озари лицето и’, усмихваше се в съня си. Това определено беше добър знак. Стресът я напускаше. Беше така... със поглед я поглъщах.

Тя също спря. Леко бледа, видимо се колебаеше.
-Здравей госпожице!-поздравих с окуражителна усмивка.
Това изглежда подейства. Тя пристъпи напред.
-Здравей!-отговори плахо.
-Заповядай!-отворих вратата.

-Ало, здравей! Утре на езерото ли сме?
-ОК! Тъкмо мислех да ти звънна по същия повод.
-Да се срещнем направо там. Аз малко ще закъснея. Моля те да отидеш по-рано. Утре се открива сезона и ще бъде фраш.
-Никакъв проблем. До утре.
-Лека вечер. До утре.
***

Бях млада и хубава. Исках да кажа – на седемнадесет и влюбена. В Панчо! Той ми беше пръв и последен, и аз на него. Ами защото му взех страха, в началото. Ще ви разкажа.

Едно ми е прокудено Моргеново. И то от какво, от един нищо и никакъв Морген, дето да те прати за зелен хайвер, че и отатък него. Та, да си дойдем на думата, де. Морген - един такъв простичък, безобиден.

Измъкнаха го от досадния юрган, който беше предназначен да придържа, та да не се изхлузи важният, докато се завиваха, прегръщаха и мачкаха под него. Бяха го вмирисали на какво ли не-отчасти на крака, после на пот, на малко виненки от остатъчни вечери, на бърза любов, на слюнки от среднощни скандали и какво ли не още 

В чакалнята пред лекарските кабинети се чу подвикване:
– Деница, ела веднага при мен! Не притеснявай хората!
Момиченце на около три години се опитваше да се заприказва с една грохнала баба, която седеше, навела унило глава. Бабата намери сили да се усмихне, но очевидно не й беше до приказки.
Борис, който чакаше реда си пред кабинета на гастроентеролога, стрелна поглед към източника на подвикването.

Едно от любимите ми неща в детството бе панерът на баба. Стоеше под леглото, на което спяхме двете с нея и много обичах вечер тя да ми разказва неговата история, а ако бе празничен ден, да го измъкваме, разглеждаме и подреждаме.
Този панер бе направен от млади маслинови клонки, обработени по специален начин, а дъното бе от овална плочка маслиново тъмно дърво.

Помниш ли я? Аз още я помня, а понякога дори я сънувам. Онази пъстра и пълна с радостни викове каручка, на която бяха натоварени всичките ни невинно усмихнати и безгрижни детски мечти. Какво стана с нея? Кончето ли закъса в калта и не намери сили да я издърпа и продължи към бъдещето? Претоварихме ли я с очакванията си, че клекна разнебитена от камъните на свлачищата, тръгнали сякаш от небето и готови да ни

Завърших гимназия в моя роден град с прилична диплома и с шофьорска книжка. Имаше по времето на соца такива специализирани паралелки в гимназиите. Татко беше горд собственик на един стар „Москвич“ и на него ме научи да карам по междуселските пътища в Лудогорието. Казваше, че от мен ще излезе добър шофьор.

Завърших гимназия в моя роден град с прилична диплома и с шофьорска книжка. Имаше по времето на соца такива специализирани паралелки в гимназиите. Татко беше горд собственик на един стар „Москвич“ и на него ме научи да карам по междуселските пътища в Лудогорието. Казваше, че от мен ще излезе добър шофьор.

До масата, на която седяха Невена и двете й приятелки – състудентки, се приближи едър млад мъж – беше късо подстриган, със сплескан боксьорски нос. Той фиксира сивите си очи в Невена и каза с мазен глас:
– Защо не дойдеш на нашата маса, красавице! Ще те черпя каквото поискаш.
Невена се смути, усети, че по бузите й плъзва червенина. Пое си дълбоко въздух и отвърна:
– Не, благодаря.

Наскоро ходих на гости у президента. Нали ме наградиха за учител на годината, пък после и Стара планина ми връчиха, та реши човекът да запознае семейството си с най-културния и образован жител на държавата.