Не обичаше да се мести от квартира на квартира. Беше го правила толкова много пъти, че вече не ги броеше. Стоя до късно през нощта да опакова всяка вещ, която после внимателно поставяше в кашони. Плашеха я тези шумолящи опаковки, зад чиято бъбривост се сгушваха чувствата. Във всяка следваща стая, която се превръщаше временно в неин дом, оставаше по една надежда – издъхнала, но непогребана. Винаги

Рекичката криволичеше край пътя и отвеждаше мислите на момичето право в селото. Автобусът познаваше добре този път, но се запъхтяваше в завоите. Може би от това, че е вече старичък или защото се чудеше накъде е тръгнало това девойче с пътната си чанта.

Притварям очи. Комшийският пес ме зове с настоятелния си мъжки лай. Не ме е посещавал много отдавна. Може би, защото запушиха дупката в оградата. От какво е тази тежест в корема ми тогава? Така се чувствах преди да родя нашите кученца в студената зимна нощ.

Моника беше от онези родители, които се събуждат при всяко движение на дъщеря им в бебешкото легло и бързо се спускат да видят как е детето. Помнеше, че погледът ѝ още при първата им среща открои следите от набодените със спринцовка малки крачета и как веднага осъзна, че това беззащитно същество се нуждае от много грижи. Ядосваше се на забраната да научи подробностите, които бяха наложили лечението, а това я караше да се чувства твърде разтревожена и безсилна при всяко неразположение на десет месечната Пламена.

На майка ми, баща ми
и двете ми сестри


Намирам се в гората на годините. Може би е сън, а може би сънувам лицето на истината, защото знам, че търся Пътеката. Тази на съдбата, свързала моите родители. През клоните на житейските им дървета е преминала буря. Не! Две бури са се вихрили тук с онази покосяваща жестокост, способна да откъсне цвета на живота. Да направи така, че небето да потъне в дълбините на човешката мъка. И дните да се задъхат от мъчителна безпомощност...

Две, три счупени плочки за малко щяха да го спънат. През деня успяваше да ги избегне, но нощем не ги вижда. Вродената му кокоша слепота често го подвеждаше.

Корените на старата липа бяха надигнали няколко плочки. Добре, че отблясъка от уличната лампа му позволи да ги види навреме. Бе загубил съня си още преди да почине Геновева. Половинката му го упрекваше с благ глас когато ставаше нощем да разхожда Мечо. Рунтавото куче винаги бе готово за разходки и само го чакаше да обуе обувките си.

Винаги съм изпитвала страх от дълбоки води, както и да погледна надолу отвисоко. Може би не съм била достатъчно любопитна да потърся и видя живота на морското дъно или да си представя как изглежда света от птичи поглед. Такава съм си - страхлива до степен, която в някои ситуации ме кара да се чувствам неудобно, особено, ако в това преживяване участват и други хора. А тези, които имат влечение към екстремни усещания, никога не съм оправдавала. Моят личен страх не ми е позволявал да

Сутришното слънце напече извитите дървени стъпала, украсени от двете страни с цъфнали мушката и богородички в пръстени саксии. Младата жена излезе от красивата старинна къща да ги измете, а когато резбованият чардак спуснеше над тях следобедната си сянка, щеше да ги полее обилно с вода от кладенеца. Свекърва ѝ погледна през прозореца и извика със строг глас:
– Ходи ли при кравата и телето, снахо?

Двете лястовици кръжеха тревожно около сляпата къща. Цвърченето им не можеше да спре кофата на жълтия багер и зъбите ѝ бавно се забиха в зида. Някой от тях закачи арматура и тя повлече цялата стена заедно със старото гнездо заедно с трите черни пиленца. В тоя момент едната птичка се засили и стовари от упор малкото си телце върху стъклото на машината.

За какво си мечтаят хората? Разбира се – за Рая. Те казват: “Раят е райско кътче. Живот да си живееш там!” А питат ли ме на мен какво ми е, като от вечни времена раста в Рая?

Знаете ли къде е Витоша? Нима не знаете за моето родно място? Та това е планина до една от европейските столици – София. Една от малкото столици, притежаващи собствена планина.

Тя не усещаше, че говори много, но той нямаше нищо против. Обратното - звънкият ѝ глас му носеше наслада..
-Знаеш ли, Анди, това беше най-готината тренорвка, която съм имала! Много се радвам, че записах каланетика, след всяка тренировка се чувствам направо върха! – каза Ана.

Слънцето внезапно се скри зад голям облак. Тази промяна често се случва в планината. Ярка, страховита мълния проряза небето пред нас, последвана от мощен тътен.
-Уф! Страхувам се от тези гръмотевици. Като малка, криех главата си под възглавницата и сега го правя.- тя пребледня и се вкопчи в дясната ми ръка.
Като че ли всички светкавици и гръмотевици на света се събраха над нас. Едри капки летен дъжд заудряха безжалостно стъклата. Трябваше да направя нещо. Малко по-надолу встрани от пътя имаше малка страноприемница, добре че се сетих за нея. Макар и малко рисковано, натиснах газта.

Спускахме се от другата страна на планината. От тази страна стръмнината беше по-голяма, движението ни напомняше едва ли не спускане при скиорски слалом.
-Ти наистина си малко луд. Един мил луд.-каза го с най-очарователната нотка на гласа си.

Навлизаме все по-дълбоко в пазвата на планината.
Върховете висяха над нас. изглеждаха толкова близо,
създаваше се впечатление, че ако протегнеш ръка ще ги
докоснеш и в същото време бяха така недостижими,
пробождайки небето. Момичето, допряло лице до предното стъкло, с широко отворени очи, поглъщаше уникалната гледка. Намалих скоростта и спрях. Нека удължа удоволствието, което изпитваше в този красив миг.