- Здравей, момиче! Свържи ме с Орготдела на Съюза на писателите, с Еленски, моля! Кой се обажда ли? Обажда се Чорбаджийски. Не, не, не съм Чудомир – за него малцина знаят, че истинското му име е Чорбаджийски. Освен това Чудомир е мъртъв от 60 години. Аз съм Петраки Чорбаджийски. Да, да, същият – инженер Петраки Чорбаджийски... Какво? Не, не се шегувам, аз съм. Как мога да го докажа ли? Какво? Кой може да потвърди, че съм аз? Ами, целият Орготдел като ме види! Я стига, да не искаш да кажеш, че трябва да се дигна от другия край на България е да дойда, за да ме видиш? О, Боже мой, каква младеж се навъди... Нищо не знае и никого не познава.

Главната улица пресичаше цялото село – както е във всички села. Близо до площадчето покрай тротоара беше останал половинметров зид от някогашна сграда. В средата на зида имаше врата, на която се кипреше гордата табела: : ”Магъ на Карп Миро. Всичко за децъ.” Шперплатът, на който беше написана табелата не беше голям, а замахът, с който художникът беше започнал надписа, се беше оказал прекомерен и затова той беше направил тези странни съкращения. Все пак отдолу беше останало място, на което живописецът беше спретнал един страшен пищов, нещо средно между „Колт” от Дивия запад и хайдушка пушка кремъклийка. Всъщност това беше магазинчето на Карп Миронович – килерче, широко колкото самата врата, която служеше както за затваряне, така и за щанд. Когато беше отворено, разбира се, а това не се случваше много често.

Разбра от новините, че родното му село е в пламъци и гори. Беше го напуснал с родителите си преди повече от шестдесет години. В него нямаше вече нищо, останало от корените. Може би само една тъжна и олющена от съдбата безлюдна

Често си задаваше въпроса: дали пък всичко преди нея вече не е написано? Дали сътвореното от нея днес не струва и грош? Ако е така, кой ще и го каже, че да вземе да изгори черновите и да изхвърли всички писалки по дявола! Знае ли човек – може пък Пегас да е презобал от умни творения и да се задавя вече от словесния овес? И не иска повече.

Това е историята за обичта на една крава към своя стопанин и на него към своята мила работница. Разказа ми я една старица на спирката на автобуса през зимата, докато чакахме превоз до селото. Студът се промъкваше като шейтан през дрехи, шалове и обувки, та имахме нужда да стоплим с нещо душите си. И баба Мария не издържа.
-Гледам, че има още време до рейсо, па да ти кажам нещо, оти много ми е мен на душа.

Намериха го пред вратата на църквата на Ивановден. Свещеникът се надвеси над премръзналото момче смутено.
-Мъртво комай ми се вижда – поглади посивялата си брада.
Внезапно то отвори очи – яркозелени, с точици около зеницата, като на тигър.
-Вай, шейтан – уплашено извика попът, прекръсти се и се огледа.
Хората се дръпнаха назад.

Който не е опитвал домашни сушени смокини, нищо не знае за зимното удоволствие с аромат на лятно слънце, любов и плодова сладост. Всяка къща на село имаше своя рецепта за приготвянето на това уникално лакомство.
Баба беше с предимството да има верни помощнички в лицето на мен и сестра ми. Щом пристигнеше септември, идваше времето да се сушат смокини за зимата. Дядо донасяше с големи торби от полето позасъхнали вече смокинки, попрезрели, но изключително сладки.

Тичаше... По стръмната урва на страха зад нея се свличаха камъните на вината, която не спираше да я гони като освирепяло куче. Понякога споменът-камък я настигаше и заставаше пред нея с кривото лице на остаряла от чакане питанка. Тя беше загубила

Душата ми се усмихва, когато пътувам в своето детство, защото знае, че ще бъде нахранена с чиста любов. И всеки път, когато си казвам, че съм разказала всички слънчеви спомени от детските си години, съдбата ме опровергава, поднасяйки ми толкова сладък, пълен с обич и красота миг, че грабвам лаптопа и го записвам, за да го хвана преди паметта ми да си е направила нова шега с мен и да го скрие някъде далеч.
Когато идваше краят на август, баба правеше компоти от черни къпини.

Семейството се връщаше от седмичния пазар. Носеха торбите с покупки умислени. Парите не стигаха. А искаха скоро да станат трима. Не се отказваха от опитите за бебе, но от година не се получаваше; не можеха и да признаят, че финансово сами няма да се справят.
На крачки от входа на блока им видяха котка – красива като от списание – с дълга бяла рошава опашка, умна муцунка, бели лапички, чиста козина – като снежинка. Гледаше ги, без да мърда. Решиха да я заобиколят, а тя се премести и пак застана на пътя им.

Чакаха я дълго да се роди. Обикаляха знахари и доктори, но помощ не идваше и бяха изгубили всяка надежда, докато една събота, в пазарния ден, не срещнаха възрастен стар продавач, който бе вързал на алена връв бяла кобилка.
-Купете я, няма да съжалявате – с благи думи се опита да ги примами той. – Когато тази красавица забременее, и вашата кипра невеста детенце ще ви роди.

Този разказ е криминален, но доказва, че не винаги нещата са такива каквито изглеждат...и зад ужасното убийство се крие човешка драма

Въло,
Това е последното, което ти пиша през общият ни трийсетгодишен живот. Когато четеш това, ние с Радина ще сме много далеко от тук. Винаги съм била честна с теб, никога не съм те лъгала, обещавам ти, че тя, ако пожелае ще те потърси някога – кога – не знам, тя ще си реши, вече е млада жена.

– Госпожо Майер? А, ето ви и вас!
– Да, доктор Краус?
– Той ще се оправи, госпожожо Майер. Брат ви има няколко дълбоки рани, счупени ребра, изгубил е много кръв, но състоянието му е стабилно. О, да, и двата му крака са счупени! Но операцията мина успешно.

Никога не съм била от тези, които държат да се показват накичени със златни бижута! Винаги съм се чудила, когато видя високомерно или екстравагантно протегната ръка, носеща по един, че и по два пръстена на всеки пръст. За да дефилира с прекомерния си нарцисизъм и стане по-забележителна пред изумения ми поглед ли го прави?