Вероятно и мнозина други като мен по пълнолуние трудно заспиват. Не съм веща в астрономическите науки, но предполагам по-интензивно излъчената светлина възпира отделянето на мелатонин – хормона на съня. Преди десетина дни имахме възможност да наблюдаваме суперлуна в нощното небе. Мнозина от нас я снимаха и споделиха тайнственото сияние на бременната Месечина в социалните мрежи. Уголеменият лунен диск ме е впечатлявал още през летата на детството ми. Тогава пътешествието на оранжевата пита из царството на звездите предизвикваше потискащи чувства в крехката ми душица. По-късно, когато понаучих в училище достатъчно факти за света и за живота на хората, мисълта, че тази луна са я наблюдавали милиони хора преди мен, които вече не са сред живите, беше повод да преживявам дълбока тъга и отчаяние.

Сутрин. Пешеходци са заели позиция нисък старт и се молят Богу горещо да успеят да пресекат булеварда, без от тях да остане мокро петно на асфалта. Групичка съграждани работят усилено над две пакетчета слънчогледови семки в опит да преизпълнят плана за деня. Таксиметрови шофьори четат вестници в колите си. Абе, делник един вид.

Професор Е., изкуствовед, седеше на бюрото си в кабинета. Беше още 6 часа. По това време „Голямата ябълка“ (ах, този Ню Йорк!) още спеше. Тишина, спокойствие, само настолната лампа свети.

Телефонът звъни. Не мога да го вдигна. Не умея. Вече съм на осемдесет и пет години, животът ми се ограничава до ъгловото легло във всекидневната. От много време жена ми ме къпе. Казва, че мога и сам, но настоява да участва в процеса.

Новият ден започна с посещението на жена. Красива. Както винаги, детективът беше любезен, готов да изслуша клиента си.

Най-после Сашо имаше черния анцуг с трите бели канта.
Дори не се погледна в огледалото – знаеше, че няма начин

Ако оприличите разказа ми с онзи прекрасен арменски роман, ще сте прави, но не ме упреквайте – първо, защото ми е много любим и после – случайно стана.

Свърши се. Погребението е в неделя.

Обичам да пия кафе – късо и чисто. От много време това е почти единственото удоволствие, което се случва в живота ми –

Стана рано, към 7.30, въпреки че беше събота. Не обичаше да се излежава, а и трябваше да излезе към 8.00. Пусна си едно късо кафе и докато го чакаше включи радиото. Обичаше да слуша музика сутрин. Кафето стана, а по радиото зазвуча интродукцията на Петата симфония на Бетовен – тежко и съдбовно, както повечето немски неща.

Един старец скучал, скучал и за да не се побърка от скука си намерил хоби. Започнал да шие дрехи.

Незнайно от къде и как появилите се над ново освободена България буреносни облаци изведнъж се разкъсаха и като из ведро се изля пороен златен дъжд. Реки и бурни потоци от благородния метал потекоха по спечената от суша родна земя. По градовете, по селата и паланките, по улиците и площадите, навсякъде, навсякъде до където стига погледа на човек, всичко пожълтя и заблестя ослепително....

Всяка сутрин в кварталната градинка, някъде към 10 часа, точно като по часовник, група старци долиташе като ято врабчета и накацваше по пейките.

Прекръствали се и отново сядали. Следвало едно от чаканите вълнения.

Имало едно време. Така започват приказките. Макар и да звучи така, разказаното по-долу не е приказка.

Болеше го главата. Вероятно от падането. Не виждаше добре и имаше някакъв шум в ушите – бял ли беше, фонов ли беше, така и не разбра. Но не беше важно името, а шумът, който го влудяваше. Лекарите не се представиха много добре, даже въобще не се представиха.