... и се наплисках отново обилно с вода, явно още не съм се събудил.

Помнеше точно кога го купи. Огромен бял мечок със сини очи и червена панделка около шията.

Казваха, че съм била нежна и крехка като капка роса. А очите ми се уголемили и изхвръкнали от болестта и заприличали на кюфтенца от супата с топчета.

Не зная как да те опиша, възвишено и поетично,
да бъде просто и красиво, и някак по-метафорично...
Невидима си сред цветята и тъмнина си сред звездите,
събираш капки от мъглата, когато къси станат дните
и чакаш да те грабне мракът, да станеш лунна диадема,
да потанцуваш тайно с вятъра, ти-моя черна хризантема.

Беше дъждовна есенна привечер. Вятърът метеше мокрите листа по тротоара, те се въртяха на малки облаци и се лепяха по обувките на минувачите. Светлините на уличните лампи и витрините хвърляха трептящи светлини в локвите по асфалта. По улицата се изливаше тълпа от хора и се насочваше към примамливо отворените врати на концертната зала. Отвътре се носеше весела глъчка, миришеше на топло и на хубаво кафе. Отдясно до входа светеше плакат „Конкурс за таланти”.

Черният гарван се изви над последните къщи. Под него, по криволичещия коларски път се извива мудна процесия. Двайсетина съселяни се стремяха да не паднат в рядката кал и да се придвижат криво-ляво до гробището. А то се намираше през ръждивата железопътна линия от другата ѝ страна. Сутринта бе паднал дъжд, който превърна земния път в трудно проходима кална епопея.

- Коя е тя? – с влизането си се заинтересува Ники.
- Ти ще кажеш. Ние тук си говорим за хубавите жени по принцип. – подхвърли му Джони, отпивайки от бирата си. – А ти си специалистът, познавачът.

Появи се преди десетина години на кръстовището. Куца между колите с един бастун и проси. Циганин разбира се. Като свие зад ъгъла хромия му крак вълшебно се оправя и ходи нормално. По обед яде и пие на корем от близкия магазин.

Имаше в нашата махала един ресторант, който все си стоеше затворен. То всъщност не беше ресторант, а Ресторант – Градина. Чувал съм от баба ми, че още нейната прабаба й казвала, че си стоял все така. Минавал съм аз понякога покрай него.

Има една табела -“Затворено поради ремонт! ”.

Жегата напича през редките априлски облаци. Пак съм сгрешил с дрехите. Вчера валеше и подгизнах. Днес навлякох дъждобрана и сега се пържа в собствен сос.
Гаден хотдог ми пресяда в гърлото и хич не съм на кеф.

&
Докато човек е млад, не му остава много време за размисъл. Животът го сграбчва и го завърта в своето неспирно въртящо се колело и той рядко се сеща, че всичко има начало и край. Създава семейство, гради дом, обзавежда го, натъкмява го, стреми се да се утвърди в професията. Посвещава се на грижите за децата и чак когато те отлетят от семейното гнездо и наближи времето за пенсиониране, започва да поглежда назад – да се завръща в спомените си. Не знам дали моите ще обогатят с някой друг байт Акашовите записи, но за мен те са скъпи. Та какво е човекът, ако не сборът от всичко преживяно от мига на проплакването до последния му дъх?

Кръвната картина на бай Добри показа липса на витамини и висок холестерол, пък и той обичаше да си похапва свинско месце, сланинка и всякакви салами. Заради авитаминозата джипито му забрани да яде мазно и му препоръча да го замени със свежи зеленчуци и плодове. Той реши да я послуша, заради сърцебиенето от време на време, което имаше.

Бисмилляхани рахани рахиим – изпя мюезинът в татарпазарджишката джамия.
Правоверните се поклониха до килима и отговориха задружно: Амиин.


С това приключи сутрешната молитва, сабах намази. Мустафа Ибрахим, синът на татар-пазарджишкия каймакам, пръв изскочи от джамията, излезе на пътя и се затича към къщи без да изчака баща си.

Наблизо паднала мълния разтресе чашите. Гръмотевицата беше силна по звук и с ярка светлина в тъмното. Седящите в „При бай Гошо“ (Така ли се казва, или е глупава тавтология? Не знам. Прилича малко на „в анфас“. Но все пак „в „При бай Гошо“ е по- правилно от „в анфас“, защото „При бай Гошо“ е името на заведението и това е единствения начин да кажеш, че си вътре.

Умът често „репетира“ моменти чрез сънища.