Добрин и Бистра, двамата лика-прилика, се взеха по любов и с благословията на родителите си. Заживяха честито младите, път не си минаваха един на друг, но едно нещо засенчваше радостта в душите им. Не можеха да се сдобият с рожба. Няколко пъти, когато оставаха насаме, леля Мита деликатно намекваше на сина си:

Беше началото на месец май. Ябълката, крушата и дюлята пред къщата ни напълно се бяха разлистили. По клоните на асмата вече бяха избили чепчици с мънички, зелени топченца. Бях на тринадесет години, ученичка в шести клас. Връщах се от училище и видях, че металната пощенска кутия, окачена за пътната ни врата, е пълна. Бутнах резето отдолу и оттам изпопадаха вестник „Работническо дело“, списание „Нов Живот“ /“Yeni hayat“/ и едно писмо. По марката и адреса на подателя разбрах, че е от Турция и се затичах към вкъщи.

Тя го забеляза няколко дни след погребението на съпруга си. Кадеше пресния гроб с тамян, когато няколко метра вдясно видя млад мъж, седнал на земята. Стиснал глава между коленете си, не помръдваше, само потрепването на гъстите му къдрици подсказваха, че плаче беззвучно.

Днес съм ужасно зает. Шефът ми е дал десетки задачи, които няма как да свърша дори за седмица. Направо ми е бръмнала главната, още повече че едни клиенти ми късат нервите. И, естествено, се обажда леля ми с молба за услуга. Трябва да взема някакви документи от болницата, в която е лежала преди месец. Иде ми да я отрежа, ама няма как, ще се обиди.

Шекспир е казал, че целият свят е сцена, а ние сме актьори в него.
Ема от квартал „Пролет“ бе актриса от театъра на живота и от сутрин до вечер играеше бляскави представления.
В понеделник будилникът иззвъня точно в седем и бившата гимнастичка скочи от леглото, облече се бързо, свари чай и направи пирует въпреки своите шейсет години.

Казвам се Огнян, огнена натура. Това обаче не ми помагаше в любовта. Три пъти се срещах и разделях с нея, за което безкрайно ѝ благодаря. Оказа се вярно, че затворената врата дава шанс да се отвори друга.
За първи път се влюбих в детската градина. Бях на пет и за мен Елвира беше най-красивото момиче на света. Кожата ѝ ухаеше на карамел.

Разцъфналото ябълково дърво потрепваше от докосванията на пчелите. Отърсваше рошави цветчета и светлината се отразяваше в листата му. Като момиче то се оглеждаше в огледалото на облака и чакаше някой да му каже, че е красиво. Ала хората бързаха насам-натам, пчеличките се надпреварваха да правят мед и нямаха време за сладки думички с някакво си дърво, пък било то отрупано с пухчета от ароматни цветове като снежна сметана.

По много глупава причина бързаше Пламен в ранното съботно утро. Беше слязъл от автобуса след двайсет и пет минутно пътуване, така че му оставаха още пет минути да се качи на трамвая, ако иска да спести един билет. Не че беше стиснат, просто картата му с билети 30+ беше празна, а нямаше дребни, за да купи билет от ватмана. Пък и лев и шейсет са си пари, с тях може например да се kупи добра бира. Не го мързеше да се затича и да хване трамвая, който вече приближаваше спирката. Само че светофарът за пешеходци светеше червено.

Беше в края на 1990-та година. Баща ми от няколко месеца не беше никак добре, направо си беше пътник отвсякъде. Бяхме двамата в апартамента на Стрелбището, нямах телевизор, не четях книги, само се тутках по цял ден и цяла нощ около него. Сутрин ставах в четири и половина часа, за да му взема прясно мляко, студът ме караше да чувствам, че живея.

Забранено под 18! Не е за впечатлителни и слабонервни.
“Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце“ – Дзержински
“Трепет и страх.Слънчогледите паднаха в прах.
Септември! Септември! О месец на кръв! “ – Гео Милев „Септември“

Дървото живееше повече от столетие до вратата на селското гробище. Вече не бяха живи хората, знаещи кой кога го бе посадил до чешмата. Яко, здраво, с дълбоки жилести корени, с дебел дънер и набраздена кора, то разперваше клони криле над белите кръстове. Върху тях като черни сърца се развяваха траурни шалове. Вдовиците ги сваляха от своите плещи четиридесет дни след смъртта на мъжете си. С тях окичваха ръцете на явора и започваха живота си отначало, а на него стоварваха мъката си като отровни скали.

Двамата младежи вървяха по улицата и често поглеждаха листчето, което Илко държеше в ръка. Търсеха адрес и четяха надписите на улиците, обикновено поставени на ъглите, които не винаги ги имаше. В края на една от улиците се мярна камбанария. Това беше другия ориентир да намерят храма Света Петка и оттам къщата, която търсеха.

Дочу музиката откъм площада. Празненството започваше. Нима за първи път от почти осемдесет години щеше да се завърти без него комитското хоро? Опита се да раздвижи ръце. Бе изключително трудно. Хвана се за ръба на леглото и напрегна всички сили. Може би щеше да се получи този път. За секунда се отчая и спря.

Няколко натъпкани със съспенс и неочаквани обрати криминални истории от делниците на Народната Милиция в края на 80-те, които поставят повече загадки, отколкото разгадки.

Всички персонажи в тези истории са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

30-ти Декември. Весело слънце танцува в дърветата, а Зимата е избрала пролетна рокля, с която да посрещне Новата година.
На автобусните спирка стои мъж на около 60 години. Нисък, набит, в анцунг и скиорска шапка, която е озаптила гъста рошава коса, подаваща се по краищата на шапката.