Една отломка от отлетялата младост старецът пазеше в своя студен дом. Възторзите и мъката от нея отдавна се бяха излели — реката на времето ги бе отнесла. Гласът на младостта се бе превърнал в далечно ехо, което не се връща. Дните му се нижеха през кратки сънища, омесени със сенки на спомени и гъстата неяснота на нощите. От ден на ден светът му

Тя се събуди по обичайното време сутринта и се учуди защо часовникът тази сутрин не звъни. За момент остана така — с отворени очи, без да се движи, сякаш очакваше звукът да се появи със закъснение, както понякога става при старите навици. Но тишината не се разколеба. Тя се обърна бавно и погледна към нощното шкафче. Часовникът стоеше там, неподвижен. Сякаш сутринта не беше получила разрешение да започне. Това я обърка повече, отколкото би трябвало.

Пея си. Кому преча? Докато си задаваше мислено този въпрос
славеят не забеляза голямата птица над него. Нямаше време да
хвръкне, да полети. Хищните нокти на птицата се забиха в
крехкото телце на пеещата птичка.

Сънят не идваше неусетно. Той просто спираше да се случва.
Иван лежеше по гръб, с поглед вперен в тъмното, което не беше напълно тъмно. Някъде в него пулсираше денят — не като спомен, а като недовършено движение.
Неочаквано си спомни нещо дребно.

Беше грозен, много грозен, но не чак толкова, колкото завистлив. Завиждаше дори на жените, че са жени. Имаше и голямо самочувствие, имаше се за талант. Намираха се хора около него да му правят комплименти и той се връзваше, вярваше. Зад гърба му се смееха. И то си беше за смях.

Обичаше всяка вечер след работа да излезе но терасата и да надуе тромпета. Винаги започваше с „Тишина“, любимата му мелодия за тромпет. Обичаше в притихващото село, в падащата над него тишина, да отекнат протяжните звуци на тромпета. Докато мелодията заливаше света наоколо с мекия си глас, светът напротив, заслушан в свирнята, се опитваше да влезе в нея, да се събере във фунията на инструмента. От ъгъла изскочи съседът,

Посвещение
На Огнян.
На момчето, което ме научи, че различен не означава по-малко.
На момчето, което превърна сълзите в усмивки, самотата в приятелство, а водата в огън.
ДА ЗАПАЛИШ ВОДАТА

Когато градът още беше село, никой не го наричаше нито град, нито село. Наричаха го „там“. И „там“ винаги беше малко по-далеч, отколкото трябва, дори когато стоиш в центъра му.
Къщите тогава бяха ниски, но сенките им бяха високи. Понякога сенките се събираха сами на площада, без къщите да са ги пускали. Старците казваха, че това е „времето, което си сменя обувките“.

Живея в свят. Измислен свят - като всеки друг. Нямам очи, но виждам. Тъмнината. Безкрайна, черна, всеобхватна. Нямам уши, но чувам. Тишината. Напрегната, тръпнеща, пулсираща.

Пролет. Изгрява слънцето на хоризонта. Събужда се денят и тръгва сред аромати на цветя и пръска светлина над планината. Гори небето в огнени отблясъци, в една омая неочаквана и непозната, в която преоткривам себе си и своя свят красив и съвършено млад и съвършено нов.
Виж слънцето, то носи в дланите си топлина, надежда, вяра и любов – разлива ги най-щедро в лицето на прохождащия ден. То крачи с тебе през тревите и се усмихва на света.

О, не, това вече не се търпи - влюбен съм.

Едно сечиво, само на края на гората захвърлено останало само. Малцина го използвали, повечето използвали чужда съвременна техника. Така си въобразявали, че качество давали. Валентинчо-слугинчо и няколко стари моми от селото Кратунско се дразнели най-много. Нямало кой да изкопае една дупка и да погребе това желязо.

В онази вечер не отидох при реката. Върнах се при нея. Така поне ми се стори, когато застанах на брега на вира и видях как последните слънчеви лъчи обагрят водата и се разтварят в нея. Нищо не се беше променило – същите камъни, същият бързей, същият мирис на трева и влажна земя. И все пак всичко беше различно. Може би защото този път бях дошъл без бързане. Без въпроси. Без желание да намеря нещо.

- Последният да влезе – медицинската сестра с вид на проскубана дропла се подаде от вратата на докторския кабинет и издума фразата без да внася излишна емоция.
Присъстващите десетина пациенти се огледахме с учудени погледи.

Празно е. Не сънувам. Или сънувам, но не помня. Понякога не мога да различа случилото се от онова, което се е разиграло в главата ми. В нея или е много спокойно, или пренаселено.