Днес светът се крепи върху доверието. То винаги е оказвало влияние върху човека и най-вече върху отношението му с другите хора. Но днес доверието е ключово и затова не може да бъде пренебрегвано с лека ръка.

Който е слушал навремето песента «Урок по френски» на покойния Тодор Колев, може би си спомня припева:
«Пием, пеем, пушим и французки учим,
чака виза за Париж да излиза.
Ох, като са изучим, дали ша са случи
и отблизо да видим Мона Лиза.»

Има вечери, в които светът е като разлят цвят върху уморено платно. Залезът се разтваря, тежък и горчив, като пелин, който остава в устата по-дълго, отколкото би трябвало. В такива моменти времето спира да тече.
Тази вечер е една от тях. Около мен всичко е притихнало и стои някак прекалено

Пространството, което нося в себе си, в душата си, непрекъснато надраства своите измерения. Една вселена бие в него с пулс неукротим, невидима, пулсира с кипящите си чувства и с неукротим стремеж към съвършенство. От изворите на дълбоката му памет струи една затрогваща самотност, едно небе за полет неоткрито още. Сърцето на вселената покой не знае, то с пулса си кове началото на нови светове.

Бяла музика в бялата стая на пролетта тази сутрин звучи – тихо, мечтателно. Милувка от вятър току-що събуден. В бели дрехи облечен я слушам. От нея проглежда копнеж по нещо далечно и неопределено. Блян в който плува голямата бяла риба на моя живот. Въдичар-слънце над нея надвесен

Разбирам езика с който планината ми говори. И в този прям диалог между двама ни имам усещането, че ставам частичка от нея. Това сливане е без ясни граници и не е моментна даденост – то се получава постепенно, с течение на времето прекарано в невероятните ѝ пространства. Сега разбирам вече добре значението на всяко едно нейно дърво – косъмче от

На осемнайсет напуснах България с идеята да емигрирам завинаги. Защо? Нямах вяра, че тук ще получа справедлива възможност за реализация.

От питата на слънчогледовото лято капе дъхав билков мед, тъй както тишината капе от мълчаливото небе надвесило се над полето. Аз викам лятото с гласа на медения си кавал, а то не отговаря, заето да опалва огромната си пещ.
Пред мен тополите издигат ръст, надхвърлили това което бяха вчера. И острите им върхове пробиват висината да текне светлина лъчиста. А може би те търсят новите посоки за полета

Какво е успех? Много пари? Много приятели? Успешен брак? Всеки решава сам за себе си, а и отговорите са различни за отделните периоди в живота.

Оттук започва планината – познатото преддверие на красотата. Извикаш ли, гласът ти ще отскочи и ще се завърти в пространството, за да проникне вредом – земята цяла ще обходи и чак до слънцето ще стигне. Ще го поеме ехото на своите криле, навсякъде ще го посее в жълто-оранжевото пиршество на есента, ще го превърне в мощното дихание на стария Балкан, ще пръсне багрите му в папратите и тревите.

Не съм обичал и не обичам показността. Дяконът Васил Левски е човек, когото дълбоко уважавам. Но предпочитам да отдам почит към него насаме(така както и когато говоря на Господ)

Запустяло село – прашни празни улици, по които отдавна вече никой не минава. В него слиза само за малко планинският вятър. И като се увери, че няма нищо интересно, бързо си отива, оставяйки го на произвола на съдбата. Просъхналите дървета спускат счупени клони към земята, сякаш да търсят подкрепа от нея. Тук ще можеш да чуеш само, ако напрегнеш

Дъжд. Тротоар. Плочки. Минно поле. Гръм. Мокър крак. Скапан ден.

В книгите [1], [2] и [3] споменахме яркия пример за съвпадения между две исторически личности, играли аналогични роли в историята, какъвто предлагат Яне Сандански, ръководител на въоръжената борба против османската власт, сръбското и гръцкото влияние на територията на днешните Благоевградска област и Северна Македония, и Аугусто Сесар Сандино, лидер на въоръжената съпротива в Никарагуа против американската окупация.

Като бобени зърна в тава са разпилени вилите по цялото зелено протежение на долината. Белият гъвкав гръбнак на пътя, змия пълзяща, се вие в нея по стръмното нагорнище в неустоим копнеж да стигне до върха. Този лъкатушещ между хълмовете път, повдигнал плещи, вярва в силите си, че ще му стигнат, тъй както аз самият вярвам в своите, че ще достигна своя връх заветен. С високо вдигната глава минава той покрай потъналите в скромните си възможности в това отношение стари дъбове, закотвени