IV


По обяд паркирах колата пред пицарията, в която бях и на отиване към баща ми. Влязох вътре и си поръчах двойно кафе, докато ми донесат пицата.

III

Рано сутринта чух, че някой настоятелно чука на вратата. Помислих си, че сънувам, защото едва различавах бледото сияние на зората, което плахо напираше зад прозорците. От вчерашните черни облаци в небето не бе останала и следа. Тяхното място бе заела рехава синкава мъгла, която се бе разтлала навсякъде. Стрелките на стенния часовник с махалото още светеха, но не различавах точно кой час показваха – клепачите ми лепнеха.

II

Трябва да е било около девет сутринта, когато чух отмерени стъпки, идващи от горния етаж. Баща ми слизаше във всекидневната по стъпалата. Той мина покрай дивана, стигна до един от прозорците към градината, отвори го широко, обърна се към мен и каза:
– Макс, как си? Добре ли спа?

След това отново


Това, което никой не би повярвал
това, което никой не трябваше да знае
това ще бъде същото отново
това, което никой не искаше.

Ерих Фрид

Потокът бистър някога течеше
С радост ромолеше
Дума сега не смее дума да пророни
Да оплаче хората избити
Кръв от сърцето капе
Потокът кървавочервен протече...

Защо се ужасявате, хора, и защо тъгувате? Ваша ли е вината за това предателство? Не е ваша. Моя е. Аз ги чух. Не вие. Аз чух и видях. Но сляп и глух съм бил. Винаги. И досега. Срещна ли хубаво момиче или жена, все вярвам и мисля, че тъй също е здрава, чиста и добра. Все вярвам, а то е напротив! Обичайно всегда е било красивите хора да имат черни души.

(зимата на 2023 г.)
Тая проклета писателка нито описа сватбата на Монката и Мария, нито надпиването на цялото село по случай празника (без малките деца). Като че има по-важни неща за описване. Сега половината от тия, дето четат, цъкат с езици и си блъскат главите със световни въпроси - например с какво е била облечена булката, какъв цвят костюм е носил докторът, ония кукли рускините дали са дошли на сватбата и още ред важни неща. Ама не, тая писателка душа няма. Добре, че работи безпогрешно СИА.

Глава 19. – Проклятие, благословия и мория 
(пролетта и лятото на 2022 г. – зимата и пролетта на 2023 г.)
Няколко дни докторът беше между живота и смъртта. КОВИД за втори път се опитваше да отнеме живота му. Третата мория стоеше неотлъчно до него, страхувайки се да не го изгуби. Междувременно бащата на Барие я прибра – тя настояваше детето ѝ да бъде погребано в родното село, където живееше със съпруга си. Рискът от пътуване скоро след раждането беше голям, но повече не можеха да чакат.

(зимата на 2022 г.)
„Да имаш много сърца, та да си оставиш едно за днес, едно за утре, едно за след десет години. Или да го сложиш в лед, да не изгори. Ама не може. Така са решили. Времето ли, Съдбата ли, трите проклети мории ли, кой да ти каже?“ Така умуваше Монката, седнал на стола в градината в топлия февруарски следобед. Две хиляди двадесет и втора година – 23 февруари. Месеците хвърчаха като есенни жълти листа, отлитаха дни и нощи. Огънят, на който се печеше от няколко месеца, не само не угасваше, а се разгаряше с по-страшна сила.

Повече от месец Емануил плуваше между живота и смъртта. Селото тръпнеше ту в отчаяние, ту в плаха надежда. Изведнъж осъзнаха, че Монката не бе просто доктор, а техен спасител. Грижата за здравето на цялото село като за родно семейство лежеше на мъжките му плещи. Санаториумът, както наричаха клиниката, даде работа на всеки дом – докторът държеше възстановяването на болни след КОВИД и онкологичните случаи да се хранят с чиста храна от градините и стопанствата в селото.

Лятото на 2021 година беше малко по-спокойно от пролетта. Сякаш вирусът се бе укротил временно. Монката продаде бързо и двата апартамента в София. С парите от тях, картините, монетите и онова, което имаше в банковите сметки на Бенев, успя да се пребори с цялата бюрокрация и да закупи старческия дом на баира над селото, да го ремонтира по европейски стандарти и да започне лекуването на болни след КОВИД и рак.

Измина почти година от операцията на Барие. Още на следващата сутрин след оперирането на момичето стана ясно за кого бе дошла Черната мория. Бенев бе получил инсулт в дома си. Открили го бяха след няколко дни, когато не се бе явил на дежурство, а съседи се бяха оплакали от засилваща се неприятна миризма от апартамента му. Самотник, без близки, той бе оставил всичко, което има, на младия Арсов – жилищата – неговото и на починалата му майка, тефтери с бележки, книги, изследвания, сметки в чужбина, ценни картини и монети.

Месецът измина по-бързо, отколкото Монката предполагаше. Между операциите, тревогите за Барие и неприятностите в отделението, младият лекар почти бе забравил себе си. Намалелият обем на тумора при момичето бе очевиден и с просто око. Исландският препарат бе направил чудото, за което се молеха. Предстоеше операция, после имунотерапия, арт терапия и всичко щеше да бъде наред. Ако не бе промяната в Барие, която се дистанцираше от него, капсулирайки се в своя собствен свят. Напоследък дори избягваше да разговаря с Емануил. При всеки опит за сближаване го отблъскваше рязко. Вероятно ѝ напомняше болестта и борбата с нея.

(декември 2019 г. – януари 2020 г.)
 Доктор Арсов глътна хапчето с вода. Главата го цепеше от недоспиване, напрежение и отчаяние. Декември му носеше хубави и лоши дни. Не му харесваше как Барие се променяше с всеки изминал ден. Тревожеха го новините от Ухан, Китай. В клиниката беше ад. Семинарът във Вършец му позволи да завърже важни връзки с редактори на списания и колеги от чужди клиники. Кариерата му щеше да тръгне нагоре скоро. Ако сърцето му издържи. Вместо да чака среща с Мария, трябваше да я намери.

(декември 2019 г.)
Денят бързаше, препускайки с бясна скорост между отчаянието и надеждата. Арсов спореше с професори – никой не поемаше отговорност по случая, докато не излезе скенера. Сърцето му се стягаше в лоши предчувствия, но не смееше да покаже и най-малка тревога пред Барие. Тя очакваше от него да извърши чудо, а той не искаше да я разочарова. Като лекар осъзнаваше колко сериозна е ситуацията, като влюбен мъж отказваше да приеме действителността. Или така искаше да забрави горещата Мария?