Прекрасна е и в съня си. Гърдите и’, нито огромни нито малки, плавно и ритмично се повдигат възбуждащо. Леко наклонената надясно главичка, ми даваше възможност да наблюдавам красивото и’ лице. Чипото носле и’ придаваше невинно детско изражение. В един миг, като че ли слънчев лъч озари лицето и’, усмихваше се в съня си. Това определено беше добър знак. Стресът я напускаше. Беше така... със поглед я поглъщах.

Глава 4
— Ето я — казах.
— Портата е отворена. Влизаме ли?
— Хайде.

XXVI

Рамус се вслушваше във все по-равномерното дишане на Радея. Беше се свила до него, а той беше подложил ръката си за възглавница под главата ѝ. Все още от време на време прохълцваше, но с времето потъваше все по-дълбоко в дебрите на съня.
Скривалището, в което ги бяха приютили беше нещо като мазе с малка ниша до основното помещение. До него стигнаха по тесен задушен тунел, но в помещението въздухът бе чист. Явно се проветряваше отнякъде. Рамус нямаше време да види от къде, защото вниманието му изцяло бе погълнато от младата жена до него

XXIV

- Защо не знаем за това място? – нетърпеливо постави въпроса, който си задаваха всички в залата Уриил.
- Такава беше волята Му – укорително го погледна вестителят на Божиите тайни.
- Добре де, но душите, които са там, те чии са? – не забеляза укора му най-младият архангел – нали всички сме излезли от едно място и би трябвало рано или късно да се върнем пак там. Кой държи отчет за тези, които си тръгват от Сянката, когато им дойде времето. Къде отиват, ако не отново тук? И защо…

Тя също спря. Леко бледа, видимо се колебаеше.
-Здравей госпожице!-поздравих с окуражителна усмивка.
Това изглежда подейства. Тя пристъпи напред.
-Здравей!-отговори плахо.
-Заповядай!-отворих вратата.
***

XXII

- Яж!
През цялото време Радея беше стояла свита на пода на нещо като стая без прозорци. Беше протягала ръце и крака, когато започваха да се схващат, но не беше мръднала от мястото си откакто жената, която я доведе излезе и захлопна вратата. Беше решила, че е няма, защото на всичките ѝ въпроси не отговори нито веднъж. Не реагира по никакъв начин на хлипането и на сълзите ѝ, нито прояви съжаление или съчувствие.
Да яде? Беше гладна, но не можеше да сложи и хапка в устата си. Толкова ужасена и слаба не се беше чувствала никога през живота си.
През този си живот.

-Ало, здравей! Утре на езерото ли сме?
-ОК! Тъкмо мислех да ти звънна по същия повод.
-Да се срещнем направо там. Аз малко ще закъснея. Моля те да отидеш по-рано. Утре се открива сезона и ще бъде фраш.
-Никакъв проблем. До утре.
-Лека вечер. До утре.
***

XXI

-Радея е изчезнала.
Внезапното нахлуване на Рамус я стресна.
Но повече от това я огорчи непресторената тревога и загриженост, които излъчваше цялото му същество.
- Сигурен ли си?
- Постимус току-що ми го съобщи. Трябвало да бъде в библиотеката и да се срещнат, за да търсят отново книгата. Той отишъл, но не можал да я намери. И у тях я няма.
- Може да е някъде в градчето.
- След това, което научих от Постимус, не спирам да се притеснявам за нея. Ако не беше взела проклетата книга, сега …

XIX

Не можеше повече да чака. Трябваше да ѝ каже. Това беше първата мисъл, когато се събуди на дивана сред неразопакованите кашони.
С решителен жест отметна завивката и се заслуша в шумовете наоколо, очаквайки да долови присъствието ѝ. Тя обаче или още спеше, или вече беше излязла. Реши да провери веднага.
Снощи беше заспал с дрехите и сега просто скочи от дивана и се отправи там, където беше изчезнала Ел.
Поколеба се за миг пред затворената врата, но после натисна бравата и бавно и леко я отвори.

XVII

Болката в дясното слепоочие я накара да разтърка челото си. Опитваше се да разбере къде е и какво се случва с нея. Беше ѝ някак странно и отнесено, а главата ѝ сякаш беше арена на игри с метални топки, които се блъскаха с трясък една в друга и ѝ причиняваха непоносимо страдание.
Сетивата ѝ бавно възвръщаха паметта си. Очите ѝ опитваха да се ориентират в полумрака, усещаше мириса на влага и гниеща шума, а слухът ѝ се напрягаше да долови познати звуци, за да успокои разбуждащия се ум…
- Хубавка е! – хъхрещия мъжки глас достигаше бавно до съзнанието ѝ – Ротибор ще ѝ се зарадва.

ХVI

Когато Радея се събуди, слънцето все още не се беше показало съвсем, ала нощта вече си беше тръгнала, а заедно с нея и необяснимите ѝ страхове. Но на тяхно място се надигаше негодуванието.
- Не е честно! – промърмори докато потреперваше от допира на
хладния под до босите ѝ стъпала.

ХIV

- Каза, че всичко вече е започнало. Какво знаеш за това? – попита, с нетърпящ възражения или увъртания тон, Рамус, когато най-после остана насаме с Ел.
Беше съгласен с приятеля си, че е най-добре никой да не остава сам. А и нямаше нищо против да остане с нея. Трябваше да поговорят. Трябваше да разбере онова, което не му даваше мира.
- Знам много неща.
Гласът ѝ беше станал по-дрезгав и плътен.

ХІІІ

- Какво правиш тук? – погледна учудено приятеля си Рамус.
Никой от познатите му не го беше посещавал на работното му място до сега и затова му беше толкова странно да види Постимус застанал до бюрото му. Но учудването му бързо се смени с тревога.
- Случило ли се е нещо?

ХІІ

Ел внимателно се огледа.
Решила бе, че няма да има по-подходящо време от вилнеещата навън буря, за да изпълни първата си задача.
Когато за миг се озова, заедно с Луцифер в новия си дом, направо от подножието на катедралата-библиотека, тя го помоли да премахне болката в крака ѝ. Отвикнала беше, а трябваше наново да привиква с бавния начин на придвижване, който ставаше още по-бавен, заради куцукането ѝ и допълнително я изнервяше.

ХІ

Още някой не беше могъл да заспи през тази бурна нощ.
Постимус дълго наблюдава, разсичащите небето светкавици, напрегнато се влушва в стенещия вятър и в капките, трополящи по прозорците и трескаво потреперва от невидимото присъствие, което беше обсебило нощта.
Във въздуха витаеше онова неясно усещане за надвиснала опасност, което не му позволяваше да затвори очи.