XXXXI

Знаеше, че няма обратен път назад, но докато отваряше очи, Ел не спираше да се моли, това, от което най-много се боеше, някак да ѝ се размине.
- Свършихме си работата, нали шефе? – раболепнечеше пред някого Горилата – не ни ли се полага нещичко по-така в замяна?
- Омитайте се и двамата!
Гласът накара Ел да изтръпне, а ледената ръка сви сърцето ѝ.

XXXIX

- Трябва да я намеря!
Категоричността в гласа на Радея учуди Постимус.
- Но мила моя, ние не знаем къде е. Много е рисковано да напускаме това място.
- Усещам, че нещо не е наред.
- Вероятно връзката с тялото ти не е съвсем прекъсната.
- Усещам хлад и стягане в сърцето. И пареща болка ето тук – Радея показа дясната си скула и брадичката и леко я разтърка с пръсти.
- Не знам какво се случва, но знам, че не трябва да мърдаме от тук. Обещах на Рамус.

XXXVII

- Разбира се, че ще се справи! Тя притежава силата на сътворението, а и ти си я обучила добре.
Сигурността в гласа на Богинята-майка успокои донякъде Мария.
- Знам, че е така, но помниш какво беше на Голгота, нали? Сърцето ми още кърви на кръста.
- Но тогава синът ти беше сам. А сега тя е с него.
- Никак няма да ѝ е лесно…

XXXVI

Ел не се чувстваше особено комфортно в тялото на Радея, но се опитваше да свикне. Никой не знаеше колко време ще отнеме изпълнението на плана им, затова трябваше да овладее огнената си същност и да се приспособи към фините движения и ангелската мекота, които на моменти я изнервяха.
- Може би по-нататък ще ти стане по-лесно – успокояваше я Мираел, докато се опитваше да разбере дали не е опасно да продължат.
Бяха стигнали края на гората, но вместо да се разреди, мракът все повече се сгъстяваше.
- Винаги ли е така?- попита го шепнешком.

Слънцето, внезапно се скри зад голям облак. Тази промяна често се случва в планината. Ярка, страховита мълния проряза небето пред нас, последвана от мощен тътен.
-Уф! Страхувам се от тези гръмотевици. Като малка, криех главата си под възглавницата и сега го правя.- тя пребледня и се вкопчи в дясната ми ръка.
Като че ли всички светкавици и гръмотевици на света се събраха над нас. Едри капки летен дъжд заудряха безжалостно стъклата. Трябваше да направя нещо. Малко по-надолу встрани от пътя имаше малка страноприемница, добре че се сетих за нея. Макар и малко рисковано, натиснах газта.

XXXIII

- Не знам – Постимус се почеса замислено по брадата – Може и да си прав, но дали ще си струва риска?
- Трябва да опитаме – решително го прекъсна Ел – Спомняш ли си, Радея?
- Не съм съвсем сигурна, но аз също мисля, че трябва да опитаме.
Всички много внимателно бяха изслушали плана на Мираел.
- Но цялата тежест ще падне върху вас двете – не беше съвсем доволен Рамус.

Спускахме се от другата страна на планината. От тази страна стръмнината беше по-голяма, движението ни напомняше едва ли не спускане при скиорски слалом.
-Ти наистина си малко луд. Един мил луд.-каза го с най-очарователната нотка на гласа си.

XXXI

- Той ще се справи – гласът на Богинята-майка звучеше уверено.
Михаил, колкото и да се съпротивляваше, беше довел старата Амба при нея.
- Това е кощунство! – продължаваше да недоволства. Какво ще Му кажа сега?
- Успокой се, сине! И остави това на мен.
После погледна с майчинска загриженост старицата:

Навлизаме все по-дълбоко в пазвата на планината. Върховете висяха над нас, изглеждаха толкова близо, създаваше се впечатление, че ако протегнеш ръка ще ги
докоснеш и в същото време бяха така недостижими, пробождайки небето. Момичето, допряло лице до предното стъкло, с широко отворени очи, поглъщаше уникалната гледка. Намалих скоростта и спрях. Нека удължа удоволствието, което изпитваше в този красив миг.

Пътят, по който тръгнахме, се насочваше към планината, надвиснала над нас. Усещането беше много различно. Нямаше я монотонността на магистралата, декорът се сменяше често. Обзе ни спокойствие, романтичност, даже усмивката на момичето не напускаше красивото и’ лице. Тя просто сияеше, тихичко пригласяше на мелодичната песен, извираща от тонколоните. Нова игра на природата, предизвика нашия възторг и ни предложи неповторимо забавление.

Глава 5
Бавно, много бавно прокарах черния молив за очи под долния си клепач, за да подчертая извивката.

XXX

- Какво има? – сънено се протегна Ел и се взря в мъжа, който се беше изправил и подобно на диво животно се вслушваше в тишината, която беше пълна с неуловими за ухото на младата жена шумове.
- Нещо става. Трябва да изляза, но ти остани, тук е безопасно –целуна я и се приготви да тръгне.

Усещам, че настъпва промяна, промяна безвъзвратна. Сутринта, така бързах да стигна езерото, а ето сега ми се иска пътуването да не свършва. Беше интересно, стана забавно, като че ли вече и интригуващо.

XXVIII

- Майко! – Рафаил коленичи в нозете ѝ и подкани двамата да го последват.
- Здравей, Лечителю! Добре си дошъл! Винаги се радвам да те видя.
Гласът ѝ беше като майчина милувка.
В очите на Уриил имаше сълзи, а Луцифер галантно целуна върха на пръстите на ръката, която им беше подала.

XXVII

- Трябва да ги чуеш! Небето е като разбунен кошер – тонът на Уриил съвсем не беше уважителен и спокоен.
- Мислиш ли, че не знам? Нали и аз съм тук? – укорително го погледна Михаил.
- Виж ги – сякаш са глухи и слепи. Те не ни чуват.Нито наставниците си, нито ангелите-хранители. Тук са, а не помнят нищо, сякаш някой за една нощ е изтрил всичките им сетива. Господ знае ли? Уведоми ли го някой?