Моя бяла любов,
моя истинска вяра,

Влизаш в нощта ми тихо на пръсти
и ме милваш, сякаш съм малко дете
после погалваш косите ми същи
водопад от златисто море.

Прегърбен залезът се спусна
да поръби в червено края на деня.

Ако с тези красиви нозе

Годините ме носят все нагоре
по неизвестния за мене път.
Под слънцето живея аз отколе
във уморената от грижи плът.

Нощта е ослепително красива
във тъмносинята си кадифена рокля,
като пайети нежно проблестяват
звездите в пазвата и топла.

Да ти свалям звезди още имам ръце
и Любов носи твоето име;
Още пърха за мен това твое сърце,
а в очите ти грее „Любѝ ме!”

Аз съм пленница на зимата,
тя сковава онези въздишки на сърцето ,

Огледах се във тебе, не открих
най-малък намек, че ме има.
Невидима съм като вик,
забравил си ме, както име,

И защото бях лятна, наивна и топла,
тази зима дойде и без милост се вкопчи
във сърцето ми, мислите, моето тяло
и навярно, задълго реши да остане.

Щом погледа ми срещнеш
и подпаля водата в краката ти,
и това, че не съм безгрешна
с болка е открила душата ти,
тогава сетивата ти изгарят без остатъци

... сякаш мълния ме тресна с извънземния си ток –
малка, бяла, безадресна! – тя косици сви на кок,
стегна го с три вида фиби, с ластиче го насмота,
посестрима на амфибии! – отлетели от света,
пих мусони, пях с мистрали в нежния ѝ сешоар –

Хвани ме, мила, под ръка
към изгрева да тръгнем двама.
Така- от лявата страна,
да сме телесна катарама

Зората подпали небето в рубини,
окъпа птичата песен в червено,
слънцето тънки струни опъна,
паяче заплете ранните сенки
в килими от слънчогледи огрени.

Винаги е така, когато си тук
в усмихната капка дъжд се превръща сълзата,
когато си тук,
тук до мен на земята,