За първото ОБИЧАМ ТЕ
събрах смелост и го казах аз.
Той отговори,
че бърза да влезе в час.

Отколе химерна - до болка позната.
Раздирана вътре - отвън осъзната.
Пристъпва на пръсти - понякога бяга.
В душата ликува - в сърцето ни стяга.

Следа от сърцето по път към душата
оставих пред тебе на прага любовен.
Разравях аз огън в ръка със машата
на делник навъсен в часа ни съдбовен.

Няма те.
Няма ми огледалото.

Много малко остава до съмване.
Спиш дълбоко потънал в покой...
Чувам птица припявайки сънено
и зората разпуква се в розово.

Ако сега си отидеш от мене,
Ще стана дъх на луна,
Полепнал по мокрите думи
На меката твоя уста

Наречените теменуги
стискаше в ръката,
не изсъхнаха до заранта.
За Биляна с чиста обич,
мислеше и ги набра.

Как се описва с думи тишината,
когато днес,
за двама, тя мълчи?

Когато пълнолунието слезе
над покривите, и градът притихне,
отключиш ли от босия си глезен
веригите – притичай през тревите.

Обичай ме преди да завали,
небето се е свъсило до ниско,
а въздухът прозрачно в мен искри,
студен, зелен, загадъчно разлистен.

... IQ-то ми не бе на висота, когато ти на пътя ми се мярна –
и гледах те със зяпнали уста! – Жената, най-красивата във Варна,
когато ти подаде ми ръка, едвам си казах името: – Валерий! –
не смогнах нито дума да река – жив кроманьонец в пещерни галерии,
със джемпър от кашмир във цвят екрю, се чудех три минути на площада

Отново съм влюбен, отново мечтая
Отново растат ми крила
На нова любов пак пътя чертая
Безумно смел и сляп за света

И само да поискам, ще те стигна.
Ръцете ми са нежни и прощаващи,
за миг ще смъкна всяка сива мисъл
която ти тежи, като чувал със камъни.

Пожелах си да си слънце
за да светиш във небето ми,
пожелах си да си вятър
клоните ми с полъх да погалиш.

Теб те няма във този „роман“,
в него думите са снежнобели,
а и Господ го нямаше там,
само няколко тъжни недели!