Увяхват, рано или късно,
на думите проронени цветята.

Загадъчната си като горска самодива,
изпълнена със нежност и тъга
Луната в погледа ти се е скрила,
усмивката ти носи нотка самота...

Чаша вино в десет и десет,
усещам мислите си натежали..
Да беше болест, щях да имам лек,
но ти си просто жажда, полъх и копнеж..

Нощта е топла и тиха
чуват се само щурци
протягам длан към небето
там плуват милиони звезди.

Замълчи, погледни във очите ми
те всичко казват,
потъни в езерата им тихи и сини

Събуди в мен отново страст,
която бях забравила, че има.

Влюбих се в теб и безумно те обичам
ала в живота си ще спра ли някога да тичам
мила Рени, погледни ме, обикни ме
с твоята любов поне за миг дари ме

Брашно не мелят ръбестите камъни...
А ние, с ръбовете си сдвоени,
подпирахме въздушните си замъци,
аз влюбен – ти, по-влюбена от мене.

Отиваш си безмълвно и на пръсти
и сякаш никога не е било...

На 13

Такава нощ не се забравя
изпълнена със нежност и със страст,

Сънувах дълго танц на самодиви,
животът беше пълен с приключения.

Ще се събуждам за тебе тогава
когато щурците се готвят за сън
и слънцето срамежливо изгрява
почукващо с лъч по стъклото отвън.

Отиват ти тези очи.
Червилото – също.
Все тъй красива си. Ти.
И отново сме вкъщи.

Поръчах си събуждане в шест и трийсет
с кафе и целувка, а сега е среднощен час.
Поръчах си, ти обеща ми милувка

Проклинам съдбата жестока,