Помниш ли ти първата целувка
там край езерото, на брега?
Помниш ли и нежната милувка
щом погалих твоята коса?

Минаваш през мен като ток,
разтърсваш цялото ми тяло
И в погледа ти тъй дълбок
изгубвам себе си, изцяло...

Ти отвори портите на Ада
и душата жадно ми изпи!
Бе красива и безсрамно млада
с огнени, маслинени очи!

Светлината в моя ден си ти!
Ти си топлината за сърцето!
Болката, и радост, и сълзи!
Вятърът, животът и небето!

Онази същата безлунна нощ е
луната с пръсти рисувам по небето
звезди- светулки си събирам още
пътека лунна да ме води, там където

Целуната е тя необуздано,
обезоръжена до припадък,

Моя тъжна любов,
моя сладка любов
неподправена...
Като пролетен лъх,

Обичам те когато си до мене,
и да те няма, пак ще те обичам,
потънала в очите ти смутени,
към нежността ти, пърхаво ще тичам.

Вятъра те довя, с гласът ти зашепна,
слънцето после изгря и пожела да те срещна.

Вълните са прозрачно сини
и всяка шепне твойто име
Луната ни чертае път сега-

Душата ми е тъжен кръстопът,
разпъната от срещи и раздели,
обречена да бъде все на път,
и брулена от ветрове повели!

Не те обичам, това е твърде просто,
не те желая, а дяволски горя!
Целувката ти е цяло светотатство,
внезапно роб ме прави на греха.

Нали ме повика тогава в нощта
когато луната лъчите си рошеше
и знаеше колко мога да понеса,
после в прегръдка удави въпросите.

и всички отговори са очакваните...

В своенравните лабиринти на времето
търся мост между вчера и утре.