Щастието е сравнимо с млади фиданки,
които съм засаждал във различно време.
Някои изсъхват преди да хвърлят сянка,
а другите създават хиляди проблеми.

Усещам фалша – рано или късно,
когато почне да струи умора
и в задушаващата ѝ прегръдка
с теб – постепенно – спрем да си говорим,

Мъко моя, още неналюбена,
нежност моя, сладост за душата,
жадно, с ласки на мечти събудени,
ще те любя като буен вятър.

Когато бях пътуващ музикант,
броях крайпътни паузи.
До музика не стигнах, не можах...
И нямам нищо за разказване.

Изморих се да те търся
по изкривени пътища и паралелни Вселени,
изморих се, но не спирам
и знам, че някъде там вървиш срещу мене.

тя идва

Ако утре не се съмне,
твойто утро аз ще бъда.
Ако през деня се стъмни,
слънцето за теб ще бъда.

Облаците напоени с черен туш -
след миг ще плиснат едрите сълзи.
Години вече аз не съм ти чужд -
не се плаши - към мен се притисни.

След дъжд изгражда Слънцето дъга.
За последен път ще се проврем самотни.
След нея ще те хвана за ръка -
от чувствата взаимно ще се стоплим.

Необяснимо е така да те обичам –
с годините да си остава все така,
макар че старостта към нас наднича
и се опитва да ни хване „под ръка”.

Не търся любовта, защото е във мен.
Отдавна я отглеждам във сърцето.
Да излети от там - не иска да е в плен,
непрекъснато дочувам тихия и шепот.

Ти излъчваш красота
и душата ти живее в нея.
Една единствена звезда,
която винаги благоговея.

Измислена съм като приказка,
пресякла пътя ти отдясно.
Отляво (трудно е за свикване)
потъпкано е и е тясно.

Върви си, аз няма да те моля.
Не ще пророня даже мъничка сълза.

Събуди се, моя обич бяла,
събуди сърцето ми заспало;
като ясно слънчице стоплѝ ме,
като самодива налюбѝ ме...