Пробляснала под долния клепач,
сълзата с палец ти изтривам.
И със целувката, като трепач,
със радост срещата покривам.

Пак зима съм, нали видя,
с какво сърцето ти плених?
Вихрушка стене в моята душа
…и ледена сълза изтрих.

И есен ръждива с душата ми жива
се сбират те днеска в тъгата ми сива.
И дните си бели от прах посивели
изпридам по мъжки, досущ са къдели.

Искам да ти кажа нещо...
като току-що създадено топло
от немирен звезден лъч върху кожата ти...

Много празници – помня – в живота ми бяха безмълвни,
приютени под мократа, хлъзгава ципа на здрача.

Не излизай! На вън е студено
и е зима на няколко минуса.
Остани си на топло при мен,

Едно очакване пулсира в мрака,
едно усещане не спира да тежи,
една душа остана без посока
в която своя път да продължи.

Ти ли си…
към мен вървял през времето,
потърсил ме в залеза на пурпурната грива
обяздил всички сънища и бремето,

Обичам чашките да дрънкат във кафе машината,
да чувам твоя сънен глас: ухае на кафе.
Да седнеме на масичката с мушамата. До камината.

Калина мома млада,
тъкмо бе за женене.
´На Ивана´ каза мама
тебе ще пристанеме.

Дълъг е този ден.
Като стичаща се сълза на копнеж.
Тъй безкраен е мига.

Двама с теб вървим, а тъй далече ти оставаш.
И в мислите ми бродиш, а немога да те стигна.

Там аз зная, че чезне даже самотата ...
Ще отида до ръба
и ще надникна в безкрайността.

Целувай ме след като други ранихме,
целувай ме бяхме далече оттук,
от нашия стрък който с тебе убихме,
дълго бях с друга и ти беше с друг.

Как искам да изгарям всеки път
от погледа ти, в дим да се превърна.
Като ореол около твойта плът
да те обвия нежно и да те прегърна.