Спа ли докъсно, светулке,
имаш сънища да ми разказваш?!
Знам, аз, не са едно или две,
по цели нощи с бесове приказваш.

Зачеркна ли ме ... или ме отписа,
като сгрешена строфа в миг орисан
от думи във реалността стъписана,
увиснала с условности измислени.

„Ако се молиш за дъжд, трябва да си готов и за калта…“

И много кал е
след молитвите за дъжд.
А трябваше да бъде чисто.

Не се измерва с градуси това,
обагрило душите руйно вино.

Нарисувай ме с няколко топки
наежени!
Аз теб ще изсвиря със морков
и тенджера!

Зима умна и красива,
и добра,
но когато си отива,
аз съм толкова щастлива,
без тъга,

Гледам, мисля и се чудя -
скитам сам сред свят суров...
Иска ми се да се влюбя
и рисувам те - любов...

Замръкват дните ми... без теб...
А всички пътища са белези
по рамото на здрача...
И топля с дъх следите.

В дните се завръщаш разпилени
и отново шепнеш за любов.
В бъдещето крачим заблудени -
в мен събуждаш порив нов...

Непонятно е ,че те обичам още,след толкова години на съжителство.Стрес, бури и сплетни,затишие, но нали пък се обичахме.

Не затваряй очи,
нека аз първа заспя.
Погледай ме,
помълчи.

Нощта догонва ни гореща,
но с теб танцуваме без свян.
В една случайна наша среща
мигът любовен е събран!

Може би щеше да ме подминеш,
ала се спря
на брега на думите.

По улиците запустели
снегът промъква се любим.
Разстила белите постели
и с теб по тях вървим...

Нищо не ме докосва повече от твоята плащеница,
костите ми замръзват без теб,