„Сиви облаци, облаци рошави,
накъде пак припряно летите?“
Димитър Никифоров

Скрита от погледи лошави,
поляга в тревите утринни.

със сапфирени отблясъци зад сенки скрити
потрепваше животът с бавен ритъм

Искам да ти разкажа за облаците, олекнали
и побелели след дъжда.

Скъпа моя любов, недокосната,
свидно мое късметче лакирано,
разпиляна от диви превратности
от надежди и болки раздирана.

Исках всичко. От всичко получих.
Мощ. Небе. И отломки звезди.
На неведоми пътища случих.

Той дойде призован в онзи есенен ден,
както казват - „без фалш и букети“…
Той бе миг пожелан от звездите над мен –
най-добрият от всички поети!

Когато някой стане целият ти свят
и нямаш нужда от звезди, защото греят те очите му,
когато нощем вместо да ти пеят сто щурци заспиваш от мелодията на гърдите му,

Нека двама да тръгнем -
да вървим, да вървим,
без преструвки и маски,
без фалш и без грим.

... сега ще ти сваря едно кафе, с чашлето ще ти дам и пепелника,
до джемпъра ти – черно кадифе – навярно ще си глътна и езика,
ще гледам как изящния ти кок докосват тихо топлите ти пръсти,
сега, отнейде ако гледа Бог, готов е с мене триж да се прекръсти! –
край твоето прекрасно цигаре! – с тъй благата следичка от червило,

Недей да вкарваш мисълта ми в рамки.
Аз мога да отлитна през прозореца.
И смятам, че е още твърде рано
за свойте страхове да ти говоря.

Не поглеждай към мен! Бях до тук!
Нямам прошка. Нататък е болката.
Ти избра да си хлъзгаво друг,
аз да бъда ранима и горда.

Тръгваш ли? Аз няма да ти преча,
нито подир тебе ще вървя.
Днес у мен умря едно момиче,
болката на срички заваля.

Не ме люби, преди да си отвърнал
на всички непоискани въпроси.
Аз мога да почакам в някой ъгъл,
дордето тишината се износи.

Денем скитам вънка изморен,
мен ще ме съсипят мойте мисли,
сядам аз на пейка и приспиват мен,
да те забравя искам ала май не искам.

На В Фр.

Като в пролетен вихър,
като в пролетен смях,
в мене още се диша
след тъга - оцелях.