Вдъхновено от Мариана Бусарова

Тези облаци бели
опрели къдели
са декор на неземна любов.

На прага бе,
а някак те подминах.
И разтрепери се помръкнало
октомври.

... щом веселата детска глъч из парка привечер утихне,
с един последен слънчев лъч ще ти напиша късо стихче –
за теб, за светлите ни дни, които отлетяха нейде,
и как – към топлите страни, ятата вятърът ще вейне,

Видя ме ти, но ме подмина.
Подмина ме и си замина.
А аз помислих, че ще спреш
кураж поне да ми дадеш.

Ако не се омайвам от очите ти;
Ако не се захласвам по гърдите ти;
Ако не те доксовам аз по устните,
за да вкуся целувките ти- вкусните;

Установените привички
са най-големият кошмар.
Щом закъснях да те обичам,

... отмина ме – и роклята ти синя направо ме отвя като тайфун,
и седнах аз под старата смокиня – да изкадя една лула тютюн,
нали, на скъпи спомени ковчежник, работя за едничкото мерси,
припомних си за ласките ти нежни, и как нароших твоите коси,

Когато решиш да изпиеш до дъно горивата чаша пълна със спомени,
когато с тях се напиеш и в ляво те среже убождане,
когато крещиш с всички сили, но глас не излиза,

Голяма или малка, любовта е
солта и хляба на земята обла.
И тя самата , като пролетта е:
усмихната и слънчева, и топла.

Ти cи любимaтa ми книгa.
Копнеех ден cлед ден дa те рaзлиcтвaм
и целия до крaй дa те прочитaм,
a поcле отнaчaло дa те препрочитaм.

Нощта със влажни устни ме докосва,
не е ли туй дъжда от твоите очи,

I
Като стоманен обръч, нажежен до бяло,
това "обичам те", което не изричах,
около шията ми се затяга.

Луната прегръща нощта.
Ти ми шепнеш усмивки в ухото.

(продължение нa "Злaтни моcтове" и "Звездопaди")

Мечтaл ли cи зa мaкови поля,
окъпaни във злaтото нa зaлезa?
Нaвярно c розите cе cвързвa любовтa,
зaщото боли от бодлите им оcтри.

(продължение на „Златни мостове")

Сред тучните поля копнял ли си
във августовски нощи жарки,
когато от небесните простори
се сипят Персеиди ярки?