Покоят се опи от тишина
и с тежкото предчувствие за зима
разчепка листопадни повесма,
а вятърът засвири Паганини.

Да те забравям сто години,
да трия файлове,
да умъртвявам чувства

Погледни ме, защото си тръгвам.
Уморих се да бъда излишна.
Щом издраскам сърцето си с въглен,
после може да спра и да дишам.

йош си ми бела,
бела и убава
красни са ти устните,
кат мъниста зъбите

С характер-
бодлива капина.

Аз не можех да обичам мъж ,
който да ме лъже и ранява ,
да ме кара да заспивам тъжна ...
Аз не можех лесно да прощавам .

Отмиля ти домът на сърцето ми.
Все улавям в очите ти път.
Все те тегли нататък, където
белее високо недокоснат снегът.

Снощи пак се прибра
уморен
и с ръце изранени.
Аз отново мълчах.
И постелята беше студена.

Когато има за какво да те намразя,
светът се свива
в ирис на кротал.

От устните ти - зрели вишни,
аз пия пролетна наслада.
Не стигат думите всевишни,
за да гасят любовна клада.

Снощи заедно бяхме и щастливи в мига,
снощи бе нежно щом бяхме аз и ти,
барът бе светнал, бе сребърна рокля брега,
стигнахме до края му ние почти.

Здравей, приятелю! Разбирам,
че някак срещна ни съдбата -
ти - леко посивял в косите,
а аз - със болка във душата.

Навярно трябва да обикна кораба - познал уханията на пристанища,
високите ми балове на гняв
и хоризонтите на мисълта.

Обичaм те от няколко животa
и в cледвaщия пaк ще cе нaдявaм
дa cрещнa точно теб внезaпно
и точно в теб отново дa cе влюбя.

Ако между нас е имало всичко
без да се е случило нищо,
то тогава с теб сме непознати, които
безмълвно обменят съкровени мисли.