Присвих очи за да те видя –
мираж ли беше или сън,

Като мисля за теб, ставам твърд като пернишки винкел,
нищо не е в състояние да ме свърне от правия път –
трябва да те намеря, не ми стигат за влака 37 стотинки,
а на гара Варна хората с много пари са ужасно кът,
терца яки ченгета по перона със мен са тъй мили! –

Притисни се в мойте обятия,
отложи неизбежното сбогом.
Щом казваш, че пълня душата ти,
нека бъде задълго и много.

... докато перях с „Lenor”-а, същи Дядо Парцалан,
и съседката ми – Лора, хлътна в моя вехт таван,
някак странно ме погледна с двете хубави очи! –
с книжицата ми последна пожела да помълчи,

За мене си като измислена,
като идея, като знак.

Няма го. Мътно небе -
мъгла като вретище се усуква в дърветата

Не ме обиквай! Моля те! Недей!
Душата ми е старо пепелище.
Във нея вече въгленче не тлей.
Била е някога и тя огнище.

Прегърнах с поглед зимното море -
шептяща в мен вълниста необятност,
течно сребро разстлало се до хоризонта,
изпълващо ме със послания от тебе.

Той е странно момче, но с тъга на мъдрец във очите си
и върви под липите с дрехи по-бели от одежди на ангел

Вечерта беше спуснала
своята звездна завеса
и в най-тъмната й фаза
лудите излязоха навън...

Щом залезът – тафта от злато,
разстели меките си дипли,
и листопадното богатство
въздигнат есенните вихри,

Добре – някой ден ще ти дойда и ще ти се предам –
на цялата Божия азбука ще ти се разстеля.
Както древната бяла брада на татко Авраам,
ще ти се дам да ме имаш на моминска си постеля.

Когато чайникът кипи
и в стаята ми се разнася
уханието на липи,
с мълвеж по дървената маса,

Любов във рими ще ти подаря,
за друга не трябва да мечтая,
но как на теб да ти го споделя,
че толкоз много те желая,

Имам нужда да знам, че те има,
някъде там във сърцето ми,