Зачеркнах ли те ... или те отписах,
като сгрешена строфа в послеписа
със думи от реалността стъписана,
увиснали в условности измислени.

Винаги знаеш как да натиснеш в мен скришния паник бутон …
Знаеш, че съм навита като пружинка, и кое ме отключва,

Ледът, неумолим, плени реката,
нахлу във мойта жажда неочакван.
Прекрача ли в мъглата необхватна,
брегът спасителен не е на крачка.

Не сме се виждали от доста време...
И в мене се надига шепа страх,
че любовта ни може да задреме-
да почне вече да събира прах.

Поглеждам те.
Мълчиш...
А между нас
вибрира разстоянието на надеждата.

Изпих и последната чаша любов,
която наля ми съдбата.
Ще стана от масата. Ех, живот,
какво ли ме чака нататък?..

Отронени мъниста - две сълзи,
от радост са по мен, не криеш,
от две недра, две хубави очи,
вселена от любов аз пия.

В този свят сбъркан,
на страх и омраза,

Не си до мен, но няма и да страдам!
Душата ми изтръпна от сълзи!

Извини ме, че се сгромолясвам,
вихър в топла купа със сено,
в тази Коледна нощ си прекрасна! –
не една! – три Марии в едно,

Аз още те обичам! Но защо ли,
щом времето изяде младостта?

Болезнено успях да проговоря.
Сега,
от теб, се уча на мълчание.

... забравям – телефонния ти номер,
бретона ти с изящната черта,
навярно и за теб съм просто спомен? –
а ти за мен – несбъдната мечта,

Под апсидата на вечер хладна
във постелята сънят изстива,
а очите ми те търсят жадни,
тук нощта самотна си отива.

Чувства топли в мен бушуват,
песъчинки те са златни в брой,
ваят в листа и рисуват
теб Любов - скъп, ти, образ мой!