... несъстоялият се свят със теб ми става все по-свиден –
във Варна утре по обяд да дойдеш с влакчето от Видин,
тадуф, тадуф, тадуф, тадуф! – по спирки, гари и чакални,
дано намериш някой луфт из Времената, тъй брутални? –

... когато сутрин почна със мерло,
довърша ли се с биричките вечер,
заспивам – Бонапарт след Ватерло,
безпаметен, неистински, далечен! –

... каква утеха е това,
че те обичам невъзможно?
Бълбукат в моята глава
въпроси с повишена сложност.

Целувките въздушни от мен
някъде се срещнаха с целувките,
изпратени от теб за мен -
нежни и пърхащи,

... на гара Мездра в седем вечерта,
додето машинистът си почива,
ще бъдеш най-красивата в света,
развяла златокосата си грива,

Ще падне нощта, а заедно с нея
ще паднеш и ти в прегръдките ми.

Те - очите, слепи са за нея.
Истински се вижда със сърцата.

Времето - художник ненадминат,
живописец е във снежен фрак,
днес срещам те във бяла зима,
валят искри от образа ти благ.

Върви си от сърцето ми! Върви си!
Не искам тази тежест до живот!

Ако не мога да съм твоя, ще съм ничия.
Сезоните ще се менят пред взора ми.
Часовниците ще отмерват месеци
наместо часове във денонощия.

Земята нежно ни говори,
тъй както никой досега.
Отдолу никне крехка роза.
Отгоре пада звезден прах.

Да те разлистя бавно искам аз,
там виждам страници вълшебни,
в тях оживява нежен, страстен, глас,
отекват струни тънки, нежни.

" Всеки от нас има два живота:
Единият - който живее, другият - който сънува."

В кой от всички животи

... някъде линейката пищи, сигурно за мен пищи, любима,
главната ми лекарка си ти! – и съм благодарен, че те има,
нямам нужда от диазепам, стига ми това – да си до мене,
в мен един човек ужасно сам в сънищата мои нощем стене,

Едно сърце, а толкова отрова…
И как до днес съм жива аз не знам.