Узная ли внезапно, че тръгнал,
и няма да прекрачиш утре прага,
при паячето – в прашния му ъгъл –
навярно тишината ще избяга.

Копнея. Пак. За нещо непознато.
То няма име, но си го усещам...
Изпълва ме с ухание приятно.
И чудно – цялата съм трепет...

Кънти огромно „Всичко пак е грешка.”
Разминават се сенки от контрасти...
Вятърът разнася късове от мен...
Съмнение безмилостно дращи.

В бяло сияние те посрещам,
за да ми сложиш знак,

гълъби 
забързани 
в полета си 
тръгнали по работа

Спестявай ми красивите си думи,
защото аз не съм дошла за тях.
Притворства и мълви не ме вълнуват
и знам, че любовта ми не е грях.

... понеже много скоро ще фалирам,
нали с парите вечно съм на „you”,
с последното си левче-два за бира
за теб ще купя пролетно фишу! –

Бих искал да можем
със теб да вървим
от тук до края на дните!

Бреговете морски осеяни са с миди,
но бисерна сред тях няма да откриеш.
Тя някъде боли сред сини дълбини,
където не проникват слънчеви зари.

... когато в някоя библиотека подириш утре книжица от мен,
и възнесе те римата ми лека в полята с риган, мащерка и лен,
и ласката ми сетиш – ненадейна, ще бъда нейде толкова далеч,
и – вятърче, над тебе ще се вейна, изрекло тихо пряката ми реч,

И да пламнат големите страсти,
и да стихнат коварните красти,
аз по мъжки съм вече готов
да вечерям с голяма Любов.

Пропълзяваш в мислите ми,
най-неочаквано,

Снощи си мислех за теб...
И музата - тази невярна изгора -
кацна отново при мен.

Макар че ще ми липсват твойте ласки,
животът и без тебе продължава.
Със клечица кибрит на входа драснах,
че трудно от любов се изтрезнява.

Небето дири сигурния пристан,
попадне ли в дъждовна паяжина.
Навярно немислимото си искал,
та пътем двамата да се разминем.