(на С.)

Разпръсква вятърът умиращи листа,
Есенно шепнат клони оголели,
Танцуват розите последен валс.

Звездите с внезапните си пръсти
са те отронили някога

Заспивай веднага,
че може да кажа
някоя дума, инак красива,
но толкова рано не бива !...

Среща, разговор, копнеж...
Страст, бленуване, кипеж.

Ех, моя Вило - Самовило,
в сърцето ми гнездо си свила.

(На С.)

Не мога да последвам сърцето свое вече.
Със себе си отнесе го на своя път далечен.
След него празнотата болезнено пулсира,
макар че то отдавна в гърдите ми не бие.

(на С.)

За да има любов, е нужна история.
За да има история, нужен е смисъл.

(на С.)

Поне да беше спрял да се простиш,
макар и мълчаливо само с поглед.

Когато говориш,
когато мълчиш,
когато си тука,
когато летиш

Ела и бор,
един до друг
растат.

Изпратих и последните писма,
с които да ти кажа сбогом –
изплакан стих в ръждивата асма.
И да си тръгна ми е трудно, много.

Кога ли
свикнах със себе си?
Или така ми се струва?

Вървим със теб главите свели,
срещна ни случайно този ден,
мислите ни като ловни мрени
на спомена са днес във плен.

Един копнеж като море
събира дланите ни в мида,
седефа грее, без да спре
и през мечтата ще го видим  

Моя обич, от друга планета,
с теб говоря насън.
Несъзнавано от нощни полета