От два слънчеви лъча
усуках въже,
от мечтите
изплетох ти люлка...

Чаровнице от Изтока болезнен
В ноември съм А ти си май
Ти си роза Аз съм стих

Ако не се омайвам от очите ти;
Ако не се захласвам по гърдите ти;
Ако не те докосвам аз по устните,
за да вкуся целувките ти- вкусните;

В полярна се превръща Самороза,
която е попарена с тъга.

Времето без жал тиктака -
то не пита мен и теб.
Лутаме се често в мрака.
В тоз живот нелеп!

Когато заспят съпрузите
и измием чиниите,
подвием колене охлузени
и ни избият чивиите

Не искам да те губя,
че на любов ухаеш.
Аз искам да те любя!
Държа и да го знаеш.

Настъпват утрините къси
Облаци дъждовни или снежни,

Лъчите скриха се зад мрака –
в нощта останахме сами.
А ти съдбата си изплака,
стаени чувства сподели.

Прости! - отново ти досаждам.
Словата мислех, че владея.
Безмълвен съм пред теб,

Няма следващ живот, не разбра ли?
Дните свършват – тук и сега.
Ти си тръгваш. Навярно едва ли
към мен ще извърнеш глава.

Играе пясъчният плаж
с вълната си – ефирна дама –

Живея просто - не мърцина,
не за яхти и за мезонети,

Дори и никога да не се намерим
защото ти си ти, .. а аз съм аз,
защото нямаме навярно все доверие
или пък просто идва твърде бързо есента.

Толкова много тъга –
точно на прага на зимата!
Ти ли си тръгваш сега?
И вероятно завинаги?