Понякога пътувам към луната
унесена в желания премрежени,
с воал извезан от мечти крилати
отлитам сред копнежи теменужени.

Пееше пясъкът. Ти ли догони ме?
Нашият дъх нарисува кубе.
Пак прожектира в душата ми споменът
снимки от цъфнало лятно небе.

Сърцето пясъчно ще изтече
на времето отминало през пръстите.
И луднало море ще повлече
една любов, с вълните му възкръснала.

Часът е- Утро! Точното време за ставане.
Сънят се изнизва тихо с котешки стъпки.
Ароматната пара, мърка в чаша кафе,
уханно сластни, докосват ръба устните.

Ей така се плевят разстояния –
в черен трафик и лепкав дим.
Ако мога - бих бил постоянен
в това да съм ти необходим.

Ранно утро ме събуди.
Пеят птиците навън.
Няма ви години луди,
а момичето е сън.

В средата на мечтите съм се спряла.
На мостчето под вишни разцъфтели.
Усмивка на лицето ти изгрява

Останало е малко, знам
Снегът вали навън, не спира,
затрупва във душата плам
и мисълта за теб е лира,

/отворено писмо до тате/

Как си, тате? Къде си сега?
Петдесет години, откакто те няма.

Н ищо не беше предвидил.
А з забраних да се влюбваш.
З наеше - със самодива
Д ълго сърцето воюва.

Каква е твоята магия,
спира ми дъха,
видение или жена,
каква жена –

С бяг годините изтичат -
празник ни е всеки ден.
Хубостта ти ме привлича,
но мечта си още в мен.

На Ивайло

Бих искала да съм зора,
за теб деня да прилаская

Да не идва сън до очите ти
щом в моите очи не си заспивал.
Да не се стоплят ръцете ти
щом моите не са те помилвали.

Безкрайни облачни пътеки
през невъзможни тишини!
Какво е есента без шепот,
без мокра охра и без дим?