Изминалият ден от слънцето
зад планината се съблече,
стадо се завръщаше и звъʹнците
опяха този ден обречен.

Огря в живота ми като комета,
сияеща от чудна светлина,
разби оковите на моята несрета,
за мен растла омайна ведрина.

Не ми напомняй, че не ме обичаш.
Отдавна аз това разбрах.
На какво нещастието ми прилича
и защо да те обичам аз е грях?

В шепота унил
на съхнещи от жегата треви
с дъха на мента глог и лавандула
в сладкопойни птичи гласове

Снежният вятър на мойта душа
бе пробит от кокиче ревниво.
На игра вихърът завъртя
преспите сняг завистливи.

Ветрец по пътя се разхожда,
разбулва женските сърца.
С любовни ласки ги пробожда,
косите гали той с перца.

Притихналият вятър в косите
вещаеше предчувствие за грях.
И казваше – Ако заспите,
напразно аз за вас крадях.

Не зная в колко тишини
ще побера последната си буря.
Подир вменените вини
душата ми е преорана угар.

Стопи се този дъжд в ръцете ти,
след есента очите ми блестят.
Изпи от тях на болката куплетите
и капките тъга, превърна в смях.

Ръждясаха тополите отвчера.
Небето се разбрида в сива слама.
Покри се с пелена от мъх и пепел.
И залезът мъждукаше – без пламък.

Любовта...

Тя променя света,
ражда песента
и дава крила.

... нали съм бърз като пират, на абордаж превзел те в чата,
аз ще се врежа в твоя свят със скоростта на светлината! –
мъж като вятър – без юзди! – поел в дъбравите зелени,
ще те вихрея сред звезди! – в рой непостигнати Вселени,
ще дипля твоите коси, ще чезна в скришните ти хълми,

Дълго бяхме разделени.
Времето над нас лети.
Чувства зъзнат уморени,
глас изстрадан в теб шепти.

Във вихъра на суетата
пред мен танцуваш ти с любов.
Със страст изпълваш ми душата,
лудува в тебе порив нов.

Протягам бавно тъжните ръце –
сухи клони на пречупено дърво,
към тебе Слънце да ме отдеве
и изгори последното ти зарево.