Трудно вече се открива
най-желаната жена.
И години се проспиват
без избрана светлина.

На изток от Рая, се събират мечтите,
в гората, под покрив от звездно небе.
Приели криле, с песента на щурците,
наивни и дръзки, като малко дете.

Странници сме от живота –
в този свят необозрим.
Крачим често с неохота
или в слепота летим.

Ще те сънувам тази нощ
и ще ми бъдеш все тъй свята,
когато роклята ти клош
се свлича върху ламината,
когато лампата гасиш,

Не трябваше да идваш помежду ни –
моя безпомощност да те убия.

... изпращам залеза – и знам, нощта ми иде – таласъмна,
нахълтвам в мраковете сам с надеждицата – да осъмна,
за теб свещта ми да гори! – доде душата ми се моли
пак да те срещна призори във парка с крехките магнолии,
да идем сетне у дома? – и ти, додето гледаш филма,

Раздалечените вселени невидимо сближават
във виолетовия залез пауновите си пера.
И в минимална доза спи сега зеленото.
Защото всичко живо е трева, нали...

Ти ми разказа за любовта,
за това, колко е топла и нежна.
Колко чувства в нея горят,
как всяко чудо в нея проглежда.

Думи тръпнат натежали.
Без мечти ли ще вървим?!
Тъжна гордост ти разпали
и във времето грешим.

Страннико,
окъсана е зимната ти дреха,
под топлината и́, дочаках пролетта.
На студовете ми, донесе тя утеха
и разгоря се огън в моята душа.

Откъснеш ли последния нюанс
от юлската дъга на хоризонта,
отнел си ми единствения шанс
с безумните си страсти да се боря.

Да бях те дирил нейде вдън гори,
по-лесно някак щях да те намеря,
на плаж да те поканя призори! –
или пък да те викна на вечеря,

... сигурно е зрителна измама,
и не знам измислена ли си? –
тази сутрин пак до мен те няма
и се моля Бог да ме спаси? –
в паметта ми сякаш вятър шета

... лека лятна омара, кротък звън на китара,
от небето ли ти ми слетя? –
малка, приказна фея, рече: – С теб ще живея! –
и ти скъсах две шепи цветя.

Когато ми призна, че ме обича,
би трябвало да бъда най-щастлив
от факта, че любимото момиче
все още не забравя, че съм още жив.