Не ме разказвай наизуст,
анализите не обичам.
Когато ми цитираш Пруст,
си дързък и дори безличен.

Да потъваш дълбоко,
да не можеш да дишаш,
да изгаряш отвътре,
без дори да въздишаш.

Беше лято но беше студена земята,
в кучешка колибка се скри топлината,
слънчевите лъчи гушнаха светлината,
за да я предпазят от тишината.

Два облака сме ние и гърмим
по-силно от светкавици през юли.
Събуден ураган души ломи...
А правехме се с тебе на нечули.

Щом гроздовете с есен се изпълнят
и сладост из стърнищата прелее,
ще поседя край залеза на хълма,
преди да е застъргал суховеят.

Танцувай с мен, преди да съмне –
ще бъда дъжд през пролетта,
иглика в туфите на хълма,
снежинка в мигла на нощта,

Споменът за дните предстои.
Зная – времената ще са други.
Топлината ще се изпари,
ще израстат в тревите теменуги.

... а снощи те сънувах, че летиш
из моите разкъртени простори,
дали към Варна, Рим или Париж? –
едва ли някой ще ми отговори,

Не ме люби с ръце,
за чистата зеница
мечтая аз, за погледа
ти прям.

Буден в сянката на тишината
храня гладното мълчание,

Слънцето лъчите си простря,
донесе ми омайно лято.
Топъл, нежен вятър ми довя,
заблестя в косите ми от злато.

Радост ти ми бе далечна.
В дните бавно избледня.
Обич обещаваш вечна,
но отдавна отлетя.

В червената керамична саксия
на залеза едно ключе оставих.
От себе си поисках да го скрия
завинаги и там да го забравя.

... така и не успях да разбера
какво при мен те води, мила моя,
човече съм без пукната пара̀,
и ми нагарча хлебецът от соя,
живея ненаситните си дни

Когато чувствата не се събират в думите
и всеки миг е пламъче от вечността.
Пътеките когато, превърнат се във друми
и вдигне се от тях най- гъстата мъгла.