... забрави ти за мен, дори не вдигаш – като те търся, своя телефон,
спрях да ти пея – пролетна авлига, и всяка рима къртя – тежък стон,
и циганского лято си замина – така написа вчера вестник „Труд”,
по пейките във Морската градина дори боята сгърчи се от студ,

Не идвай в мойте сънища, недей.
Така не се нахлува във обител.
И здрачът от душата ми кълве.
Дано си струва да си победител.

здравей далечна моя Мери Джейн
сънувах те под дъжда от теменужки
червена от страстта бяла в вечността си

Там, на ръба на тъгата, където се давят надеждите,
и сърцето отказва да бие, все едно е умиращо птиче

Първата ни среща не знам дали я помниш,
мислиш ли за нея, за думите си днес,
да я забравях с тях, вярвай ми не мога,
не искай на молбата ти аз да кажа Влез.

Белези на преживяното личат

Така и не научих правилата,
Но повод беше ли – да се присмееш?
Когато дириш пристан за тъгата,
ти вече си се отървал от нея.

"Обещай ми любов, обещай ми тревога..."- Силвия Кацарова

Пожелай ми любов! Пожелай ми тревога!
Пожелай ми ръце, без които не мога!
Пожелай ми една неслучайна пътека,

Щастлива бях един сезон.
А ето зимата пристига.
Със сажди и със счупен клон
ме вписва в бялата си книга.

В мастилената тишина
прекрасни стихове се раждат.
След дъжд ще рукне светлина
за непосилната ми жажда.

Ще забълбука Старата река*.

Този лунен стакан от години до горе се пълни
с илюзорно-красиви и светли мечти за любов.
Рой надежди издигах да пият от него до сбъдване,
без да знам, че прокиснало вино нагарча от зов.

Поискал е неистово да бяга
от вплела се в нозете му жена
И с пръстите на злите си безсъници
рисувал и рисувал съсухренита си съдба

Не искам да заспя в ръцете ти, но се отпускам.
За миг отдъхват уморените ми ириси.
По устните ми се разлива тишина,
а някъде във мозъка пулсира

Аз в теб открих сърцето си. Но, Боже,
нали то в сейфа таен бе прибрано?
Заключих го. Не вярвах, че ще може
след трус повторен живо да остане.