Не исках гръмки и помпозни фрази,
две прости думи ми кажи.
Е, споменът за теб ме още пази,
но мрак смразява ме , тежи.

Постой при мен,
за да потъна
във очите ти!

Разказвай ми сега за любовта,
притихнала до теб те слушам
и всяка топла нотка на гласа
е вятър в клони непослушен.

Ще ти напиша някой ден писмо –
за птиците, летящи към Египет.
Как мръзне котарачето – само́,
и в двора чака пролетния припек.

Боя се да не дойде миг когато
денят ми вече ще е скучен, сив,
и няма да разплаче тишината
дори най-нежният любовен стих...

... щом кафенето "Valentino" отвори в седем сутринта,
ще те почерпя с капучино! – отколешната ми мечта,
и сервитьорът ще те гледа, от мене триж по изумен! –
доде му падне "Blend-a-med"-а над роклицата ти от лен,
Джо Кокър дрезгаво ще грачи отчайващо настръхнал блус,

Синее сводът като в първа пролет!
Градът изпълнен с множество от хора -
разхождат се и смеят се, говорят,
а слънцето сияе във простора!

И ако някога се преродя,
знам - първо тебе ще потърся,
и ще пребродя цялата земя,
дъхът ми докато не свърши.

Ледът рисува с тънка четка по стъклата.
Картината му бавничко расте.
Покрива половината прозорец,
на заден фон е сивото небе.

Луната се откъсна от небето
и се заби като стрела в морето,
звездите в миг осиротяха,

... когато в тихата ми стая засвири радиото блус,
започвам тихо да мечтая да милна кичура ти рус,
да вейна – вятърче в лагуна, палтото ти от кадифе,
да те прегърна – и целуна, да ти сваря едно кафе,
и върху бялата покривка фишуто ти да се свлече,

Не искам да обичам във мълчание.
Не искам да си тайна стегнала ме в гърлото.
Не искам да убивам любовта си,
от страхове, а не от теб прегърната.

Кристална клетка, везана с атлаз,
стрели от гняв пулсират неуморно,
жена сред пустош, тънеща в захлас
от мрачен демон ... чезне безпризорна.

От вулканично ли стъкло
душата ми е Бог изваял?
Разбрала съм какво е зло
и равнодушие на паяк.

... ако някога – смирена,
тихо кротнеш се до мен,
ще ти подаря Вселена! –
в моята постеля – лен,