... като че ли от изгрева дошли – със залеза от мен ще си отидат
девойчиците с вейнати поли, по-мекички от лен и микрофибър,
един ужасен варненски сархош, нонстоп – от понеделник до неделя,
ще си ги мисля в пролетната нощ, додето зъзна в своята постеля,
ще ги обичам все тъй див и млад! – поел след тях във тихия следобед,

На заранта разбрах, че си заминал.
Бе трудно тишината да преплувам.
Морето се облече в пруско синьо
(Такова синьо ти не си сънувал!)

Тя в сърцата заключени,
розов сън не живяла,
бе за чувства неслучени
обич щедра ни дала.

Постелята ни в студ отдавна зъзне,
сънува спомен за любовен стон.
Но нежна ласка тук не ще да дръзне
да влезе във изстиналия дом!

Ах, как ухае здрачът на липи –
натрапчиво, възбуждащо, тръпчиво!
И непростимо е да го проспим.
Обичай ме. Защото си отивам.

Един към друг вървяхме с тебе опипом
с товара на преглътнати горчилки.
Налучкваха сърцата ни посоката
на делника в ръждивата мътилка.

Надявах се да закъснее мракът.
Небето се облича в тъмно синьо.
Пристигаш мълчалив и неочакван.
И тихото е с пръсти от коприна.

"Онази разпокъсана любов е нашата унила тайна"
Х. Л. Борхес

Събудени усмивки се протягат,
подканят слънцето да грейне в мен,

Понякога бе толкова далеч от мен,
че сякаш океани прекосяваш.
Но днес се взирам в тебе съкрушен -
дошло е време вече да отплаваш!

Накрая всичко ще приключи –
тъй както никой не е чакал.
Дъждът не може да се случи,
щом облака не си разплакал.

Зората бяла ли с пищни нозе изпревари,

... IQ-то ми не бе на висота, когато ти на пътя ми се мярна –
и гледах те със зяпнали уста! – Жената, най-красивата във Варна,
когато ти подаде ми ръка, едвам си казах името: – Валерий! –
не смогнах нито дума да река – жив кроманьонец в пещерни галерии,
със джемпър от кашмир във цвят екрю, се чудех три минути на площада
дали да си говорим с теб на „You” на Седмата ми пейка в листопада,
или – до пролетта да си мълчим? – и да изстиват двете ни кафета,

Като слепци почуквахме с тояжките,
издраскани по друмите на времето.
Там някъде - напред - бе настоящето,
а с него и любовите - големите...

Тихи мури ти пяха на душицата плаха,
черни ветри довличаха дъжд,
че от Анди и Алпи иде приказен Алби,
а се спря пред вратите ти мъж.