Каквото хубаво го има в мен -
на теб дължа го, моя нежна обич!...
Със теб е цветен сивият ми ден
и с вяра срещам делниците нови!...

... снощи спах на пресекулки – лятото започна зле,
цяла нощ лових светулки вдън Софийското поле,
брах ти сини незабравки, пях – пресипнал чичопей,
по затворените "Lafki" стихче писах ти със спрей,
сетният трамвай отмина нейде си – по своя друм,

До следващия звън на телефона,
до следващия нощен есемес,
до следващия влак от триста тона,
зачеркнал невъзможното ни днес,

Покапва есента на хълма,
за първи път в деня се диша.
Нощта отказва да си тръгне –
но сантиментът е излишен.

Подари ми очите на дракона –
догорял със главните на залеза.
Ще изтлее в безкрайно очакване,
любовта ми – сълзица опалена.

В малко, скърцащо хотелче
с две смоковници отпред,
срещна ни шетливо лелче
и ни пожела: – Късмет!
Старият Несебър грейна

Не ме ли чуваш?... Шепна в тишината,
но пак кънти лесът от моя глас.
За кой ли път надниквам във душата
и мисля си за теб, за мен, за нас...

Дойдох да ти попея тихо –
за обичайните неща.
Врабчетата от студ се скриха
на топло в моята душа.

Не си ли малко закъснял
да дириш билки вместо прошка?
Снегът, отдавна навалял,
блести по синята ми брошка.

До невъзможност трудна.
Обречена да Я подлагам на проверка.
Не с дни и часове,а със години и векове...

Бях дъждовна гора сред зелените скути на юни,
непокорно море – от нахален бръшлян и тинтява.
Приютих те – бездомник, из моите дебри изгубен.
И копнея за досега с твойте ръце оттогава.

Със лятото замина надалече.
Сърцето си за другите заключих.
Не се оказа любовта ни вечна,
на думи да не вярвам се научих...

Случайна среща.... Лято, смях, гълчава...
За малко с теб да се разминем двама.
От клоните долита птича врява -
съвсем не място за любовна драма.

Не си посмял да ме събудиш,
когато си прекрачвал прага.
Премълчаното сбогуване
е най-обикновено бягство.

Не идвай жален повече при мен!
Домът ти във сърцето ми го няма.
Затрих го като спомен омерзен,
разчистих пустотата ми голяма.