Искам да напиша на небето името ти с червено,
ти съм аз, аз съм ти.

Моментите, в които се потапям
в утопията на чувствата,

Сърцето всеки жребий заслужава,
но не забрава, но не забрава!...
Калин Донков, "Незабрава"
- - -

... бях се залутал нейде из Балкана,
пък там – гори, ливади и треви,
и изведнъж девойчица засмяна
на моята поляна се яви! –

Неписан стих си... И една сълза
по мен която утре ще изплачеш...
Листенце си от бялата бреза,
притихнало пред бурята глухарче...

Какво ще ми купиш от панаира на лятото?
Шарени гривни, лъскаво гребенче?

Ти ли ме повика? Още ли ме искаш?
Дреме тишината – дрипава и грозна.
В синкавото утро бялата ми ризка –
сякаш перушинка – стене и пърпори.

Ти тръгваш...
А аз се превръщам
във      

Ти тръгваш...
А аз се превръщам
във
вятър

... когато ме откарат в "Пирогов",
пък ако искат, може и в "Токуда",
да знаеш, че ще пукна от Любов,
защото Любовта ми с теб бе луда!

Дали защото вече век те няма,
и лудвам да ти пиша стих след стих,
за теб ме пита всяка вечер мама
и аз потъвам в погледа ѝ тих.

Любовта ми не дири отплата –
шанс и ласка без корист се дават.
И не искам в замяна обратно
туй, което у себе си нямаш.

Ще звънна на любимата жена
и ще помоля да си уговорим
вечерна среща. Зная, че една
коварна мисъл с разума ще спори

Трябва да минеш на стиснати пръсти през моите степни пожари.
Трябва да зинеш, да стинеш до синьо в океани от айсбергов лед.
Мене не Тайсън ме би – мене ме удряха челно комети, квазари.
Мен ме въргаляха корита на сибирски реки из зъбати чакъли безчет.

Талазите от липов цвят превземат
смълчаните подир дъжда балкони.
Влетя светулка скитница при мене
и спря се – трепетличе пред икона.