Имам нужда от теб - да те дишам
като въздуха в снежна гора,
като мирис омаен на лишей
в часовете на лятна зора!

Аз мога да ти пея дълго мрака –
докрай изучих мекия му тембър,
в минутите, когато те очаквах –
да върнеш светлината през септември.

Настана утро.
Вдишах. И издишах.
По задуха разбрах, че теб те няма.

Осъзнах го с изгаряща болка във мене -
колкото ланшния сняг съм ти нужен!
Протестира сърцето, душата ми стене -
от днес ще сме с тебе далечни и чужди...

... сънят си няма граници – и иде,
когато нещо важно предстои –
и Времето, художникът невидим! –
рисува в него с маслени бои.

Седим на плажа с чаша пенливо вино в ръка!
Говорим за любовта, вярата с надежда
и разбива се още една копринена вълна,
утоляващи ласки- парещият пясък на брега!

В ковчежето от звездни светове
заключи огърлицата си мракът.
Раздиплили червени платове,
минутите пред изгрева те чакат.

Съблякохме си в тази нощ душите
и с теб сега сме съвършено голи -
най-свидните ни чувства - без защита,
без грим и дрехи от предишни роли.

Ще дойде ден, мен няма да ме има,
но той - животът - ще върви напред.
Във труден час във стих ти потърси ме
и аз отново ще съм редом с теб.

Ръката ти внезапно се отдръпва
и в миг светът се сгромолясва...
Заглъхват в мрака бързите ти стъпки.
Сто мълнии пред мен проблясват.

Добър вечер! Кажи ми как мина деня?
Уморена си... Хайде, гушни ме.
Ще те милвам дори и когато заспя
тихо шепнейки твоето име.

Да залъжем глада на очите.
И глада за любов да залъжем.
Уморих се безкрайно да скитам –
само вятър в комините стърже.

Валеше в мене стогодишен дъжд –
в очите и сърцето ми валеше.
Разбирам как се губи изведнъж
това, което беше и не беше.

Благодаря на изгрева с усмивка луда
за огнените багри сутрин рано,
за пърхащите нежно пеперуди
в сърцето ми замряло бездиханно.

Моля те не ставай спокоен, нежен и покорен.
Не се съгласявай, не говори тихо,
не кимай с глава!