Като сън под клепачите,
като тъжна мелодия,
като мед по езика,
като дълга разходка,

Есен халища разстила,
ярко слънцето блести!...
Мигом радост в мен извира –
тичаш срещу мене ти...

Душата ми до срещата със теб -
спокоен пристан, царство на покоя,
оазис, в който тихичко расте
доволството ми от живота - моя!...

Кажи, че не е истина!... Нали?
Не можеш просто тъй да си отидеш!...
Не подозираш колко ме боли
и болката в очите ми ще видиш!...

Слушалката изгаряше дланта ми
и думите достигаха до мене
звучащи като племенни тамтами -
категорични, тежки и студени.

Лилавата луна по хълма слиза
в полетата със лавандулов смях.
Не ти уших кенарената риза –
тъй както лековерно обещах.

Не вярвам аз на празните слова,
на прошките, любовните тиради,
на ревността, предхождаща гнева,
на мимолетни драми и наслади.

Гори свещичката любов във нас,
но пламъчето често лъкатуши.
И мисля си дано не дойде час,
когато то ще трепне и изпуши...

Щурците събраха всички парчета от скъсани ноти.
Петолиние начертаха по прашният път през полето.
От лунни лъчи, опънаха струни за цигулките нови,
с мелодия чудна, покориха звездите в небето.

Любовта ни винаги ще оцелява
за мен ти си маяк края океана.
Караш ме да съм щастлива като в Рая
да съм твоята нежна дива, да пламтя.

Въздухът свърши, по пътя надеждата тича
към вълнолома, от удар сърдечен разбит.
В глътка прощална – невярващо – залез изтича,
пламва мигът като тъничка клечка кибрит.

... там – на горската полянка, просто от нема й къде,
както легнал бях на сянка, в миг девойка ми дойде –
с бял косичник, рокля бяла вейна ми нашир и длъж,
от небето ли слетяла? – ми припомни, че съм мъж,
със усмивка дяволита, с разтреперано гласче

На Ангел и Ангелина Радеви

Понеже е Абсолютното Всичко,
Любовта е и чаша чай-

Сгрешил си пътя, затова
сега ще трябва да си идеш.
Затъвам в съскаща трева
и прегоряла паламида,

До тебе винаги ще бъда близко!
Деня ти ще изпълвам с топлина!
Не ще допусна мрак да те потиска,
за теб звезда ще бъда, светлина!...