Когато гори от обич сърцето
и пее душата песента на любовта ,
ние седим на пясъка до морето ,

Душата ми сънува тишина.
Взривяваш я със тежки думи:
"Не съм за тебе точната жена.
Било е грешка помежду ни!..."

В гласа ми тихо скърца скрежът,
разказвам приказка сега.
Мълчи! Ако ни забележат,
ще побелеем от снега.

... девойката с изящни рамене и, Господи! – с тъй гъвкава походка,
влетя във утринното кафене, в което пиех първата си водка,
усетих ѝ парфюма „Givenchy”: – Свободно ли е? – тихо ме запита,
и изведнъж – във двете ми уши – разнесе се див громол на копита,
поръча си чашле малинов чай, последно чай пих в две и второ лето,

Мъжът ми трябва да е, като старо вино,
да ме опиват сладките му устни
и даже снежна буря да се вихри във душата ми,
да ме притегли, да ме топли, да не пуска

Още си за мен жена красива
и завихряш страстни ветрове.
В самота сме безнадеждно сива.
Глас далечен с болка ме зове.

Тя сутрин се събужда много рано.
Разкършва рамене със тае бо.
Кафенцето си пие с Дебелянов.
Или отваря томче на Рембо.

Когато ме наказваш със мълчание,
из лабиринта му безсилен бродя,
минавам километри разстояние,
но никой път към изхода не води...

Ще те цункам сладко и по буза,
ако станеш моя вечна муза.
Ще ти пиша стихчета безкрайни
за любов и други наши тайни.

Такава самота след теб!... И мрак!...
Виновно оглушава тишината.
Напразно се ослушвам пак и пак
дали ще тропнеш тихо на вратата.

От облак кротък ръми, небето олеква,

Да не беше се клел и заричал поне,
щом прегърнеше в нощите лудата.
Колко пъти отрекох те – на коленè?
Ти по мъжки си чакаше чудото.

Дали когато няма да ме има,
ще плаче някой? Моля те, недей!
Аз ще съм тук, но в песен и сред зима,
ще будя някой сбъркан чичопей.

Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.

С годините ставаш по-хубава ти
макар и със сребърни нишки в косите!...
В очите ти влюбени слънце блести,
и те ме заклеват, и молят, и питат!...