Крещяла съм, когато е боляло.
И мислех си, че някой ще ме чуе.
Безумна тишина и снежнобяло
очите ми пленяват, ала всуе!

Сънуваме двама, от вечност почти.

Нежните думи не са от душата ти казани,
усещам вулканът застинал е,
чувствата вече са смазани.

Премина като сянка, като в сън,
със грацията плаха на сърна...
Събуди славея в нощта навън -
любов бе ти, надежда, светлина!

Да залъжем глада на очите.
И глада за любов да залъжем.
Уморих се безкрайно да скитам –
само вятър в комините стърже.

Бях нявга влюбен в цъфналата ръж.
И Джени беше влюбена във мене.
Дори призна ми под дъжда веднъж,
че ме сънува нощем, пък и денем.

Обичам есента – дали защото
смирение ми носи и с позлата
бродира филигранно небесата,
преди да посивеят с неохота?

Не приличаш на мойто момче,
дето някога кътах за себе си –
побелял, натежал, огорчен
от умора и клисави петъци.

Като приказна вещица,
като дяволска грешница,

Тревожни бликащи пчели
край вехта брюкселска дантела.
И липов цвят навред вали –
и птици пеят a capella.

„- Как се влиза в нечие сърце?
- През рана…”

За да вляза в твоето сърце
трябва ли

И закъде спестяваш любовта ми?
И за кога?
Или пък за кого?
За черни дни?

Нощта,
изтъкана от спомени
и от хора,
които липсват,
бавно
отмества декорите

Някога,
като малко глупаче,
мечтаех за теб
и чаках.

Преди да изпълзи от пещерата
на четири крака първият човек,
Тя вече чакала го на пусия пред вратата,