Спя в градинска люлка,
а дъждът навън се лее.

На Жорето

Любимо място ми е твоята прегръдка,
уютно, топло – дом на светлината.

С бял косичник и камея,
с лека блузка от ликра,
тя – по моята алея,
мина – без да разбера,
по-безшумна и от пума,

А ябълките още са зелени –
надничат през листата срамежливо.
Надявах се, че имам още време –
да дишам любовта – и да съм жива.

… ще изкъртя за теб и вратите на Рая с ритник,
и със влака през Горна ще те водя със мен на морето –
в някой бавен хотел със дискретно бръмчащ климатик,
със таксито, което пред него е вечно заето,
с триж по-бавен room service, когато ни носи кафе,

Не вярвам на клетви, които се вписват
в тефтера лъжлив на небето.
На жадна надежда ни рокля ще липсва,
ни пътя по чужда рецепта.

Чудесата край нас са, ще се сбъднат до дни.
Да поседнем на маса, не поглеждай встрани.
Да остави кафето – нека стине край нас.
Твоят вестник е четен, а усмивката – фарс.

Ако ме срещнеш нейде в тъмното,
не ме оставяй там сама.

Ще се превърна в тишина.
Все някога – когато трябва.
И сутрин с първата слана
със мене устни ще наквасваш.

Когато си до мен съм по-красива
Когато си до мен съм по-добра
Когато си до мен се чувствам жива
Липсваш ми. Не мога да го спра.

Тогава от небе оловно
се сипеше дъждът край мен.
Бях вир-водица безусловно,
а ти- с чадърче покрай мен.

Чанта. Лаптоп. 3 цигари.
Път. Но не по Керуак.
А до София – 100 гари.
И ужасно бавен влак.
Четири лелки във купето.

Помниш ли вечерите на поляната
помниш ли как огън ние с тебе палехме,
помниш ли, помниш ли.

... девойката, която ме опѝ със своите убийствени парфюми,
ухаеше на пролетни липи! – остави ме без дъх и ум, и думи! –
направо беше за рret-a-рorter на Лагерфелд и неговата "Prado",
и аз я гледах – влюбено дете, макар да съм си старче белобрадо,
от бялата ѝ рокличка – ликра, развихриха се в мене 100 Вселени,

С усмивка ледена ме спираш.
Край нас е празна суета.
С тълпата гневна си отиваш -
в душите тлее есента...