За кратко си до мене
и в чувствата гориш...
Мигът е наше време -
над облаци летиш...

Един романс звучи от двама-
две думи само и любов голяма!
Ти, кратък стих от вечни рими
душите наши, докосни ги...

На полянка
теменуга цъфнала саминка.
Нямала си дружка,
тъгувала горкана,
на кого аромата, си да дава.

Пътувам самотен с последния влак.
Просто така — без цел и посока.
Чело опрял до прозореца пак
и потънал в мрака — дълбоко.

Нощта,
облаците измела,
пролет се задала.

Вървя по тези познати улици и всеки камък под краката ми сякаш пулсира в ритъма на моето сърце.

Бог ли грешка направи, когато боклука е мятал
и забравил е тежкия райски портал да заключи?
Като птици ранени, държани във клетка от злато,
свободата на глътки изпихме – от звездния ручей.

Спи луната, покоят трепти –
моят път през морето извива.
Тлее здрачът в прощалния стих –
щом боли – значи още съм жива.

Празна стая,
в ъгъла мига елхата,
шлагер стар пее,
романтика лее.

Какво си ти за мен- слънчев ден или бурята във сърцето ми родена?
Нима не съм предвидил точно твоя ден, нима не съм събудил, ветровете ти горещи?

Денят се вълнува,
стремително пътува,
сложни казуси решава.

Стрък - пролетна музика.
Любовен валс -
тревата танцува.
В изкушение -
цвете цъфнало.

Тази нощ заваля. Есента се стиши за последно
и край моя прозорец помаха с омокрена длан.
Утре рано премръзнал дъждът уморен ще полегне
и ще белнат косите му в жълтия тревен саван.

Искам нощ като тази...
Болка и любов в едно се сляли.
Ела гласът ми шепти,
ризата захвърлям,
непринуденост,
събличам и теб.

Когато захожда слънцето, морно,