В случай на среща
ще има искри,

Искам те. Преди края на света.
Преди да засвистят над нас ракетите.
Докато още вярвам в чудеса.

Днешни, истински причини пречат
сиви мостове, с кули от реалности ни делят.
Към тях се втурват, душите ни горещи
стиховете ни събират, за кратки тъжни срещи!

... и кой е Клод Мане, и кой Моне? –
ще го решим въпроса във леглото.
Аз твоите изящни рамене
ще ги рисувам с устни – същи Джото.

Успя да нахлуеш в душата ми с взлом,
през пролука, след някой останала.

Ще пиша, ден и нощ!
Ще пиша всеки път, за теб-по сто!
Ще се преродя в птица Феникс!
Ще те отнеса в свят с надежда!

Не спастрих много тишини.
Една-единствена, в която,
печална, зимата вини
дъжда за идещото лято.

... ако нявга се случи да имам малко повече джобни пари,
ще летим с НЛО до Проксима, или може до остров Капри,
ще ти купя герданче от перли, бяла рокля с изящен гол гръб,
и ще спре този свят да ме нерви, че съм тъй безпаричен и тъп,
ще те водя на кино, театър, на концерт с Моцарт, Григ, Дебюси,

Стигнах до пределната си точка
По-нататък следва тишината.
Вярвах и обичах реципрочно –
но останахме си непознати.

Ти сияй, звезда...граница
не идваш тук, където си сега
сбогом...среща...добър ден тъга
пия вино сладко...сладко...

Ще извадя сърцето си и далеч ще го хвърля -
да не чувства излишни неща.

Ти си тръгна. Луна не изгря.
Зад мъглата ме дебнеше хищник.
Чужда роля дали си играл –
твойто име го няма в афиша?

Слънцето гасне, Любима,
а ние го гледаме, ръцете си сплели.
Моя Прекрасна, любѝ ме,
сред камъни ледени - кристалите бели!

Присъствието ти –
препълнена е стаята
със твоя огън,
прелива през прозорците,

Попита ме дали те обичам,
дали те искам в теб се вричам.