Първа среща- чакат ясен знак
две души се гледат, притаени в страх.
Устните, изричат безсмислени слова
бузи пламват зачервени, по двете им лица!

Ти си прелестна и хубава жена
с чисти помисли, непревзети от света!
Искаш ли да ти призная?
От теб срамувам се...а защо-не зная!

Едва ли любопитство те примами
блажен да полежиш на мойте скути.
За мене най-безценните минути
са тези, във които бяхме двама.

Белезникав оттенък на възприятията.
Звук на целувка.
Прегръдката е като дъга.
Подарявам усмивки.

... понякога в зениците ти сини провиждам всяко идещо добро –
каква красива есен предстои ни с дъх на бадеми и на колендро,
какви дълбоки, светли и красиви ще ни люлеят сънни дъждове
покрай реката с дрипавите иви и щъркела, краче присвил одве,
през облака над моя късен хребет ни гледа Бог с добрите си очи

Направих всичко, за да те забравя.
Внушавах си какво ли не дори,
но мисълта за теб не ме оставя
и все така ужасно ме гори.

Дали да пиша за две очи?
Но той-поета вечен сън, отдавна спи!
Когато гледам тези красоти
бих целунал всичките мечти!

Навярно е дълбоко и първично
това, което дълго в мен таих.
До днес не знам дали си ме обичал.
И все по-тъжен крета моят стих.

Разказаното бавно се изронва –
изсъхнал хляб, забравен във долапа.
Ще хлътна мълком в хладния октомври –
защото любовта е още сляпа.

В синята поема на небето
есенният дъжд изплаква
листопада – в тих любовен шепот,
прелетял край нас за кратко,

В благоуханен ден става чудо
нехайно тя подпря глава, на неговото рамо.
Аромати, странни разнесе вятър тих
притаиха дъх, спряха да дишат те дори!

Обещай да ме чакаш - някой ден, в някой град,
насред розови храсти в двор на някой палат.

Приключих с всички земни тържества.
Лекувам се от обич и омраза
Блаженство е да бъдеш чужд и сам.
Наивно – да се считаш за наказан.

Не ме отпъждай точно днес.
Защо решил си да си идеш –
без план, посока и адрес?
А ти за мен си все тъй свиден.

На ехото не смея да пристана,
защото то е враг на тишината.
Щом любовта ми причинява рана,
то по-добре да бъде непризната.