Почуках на вратата ти случайно.
Измокрена до кости от дъжда.
Пухтеше на кюмбето весел чайник.
Катанецът заяде от ръжда.

Самотно време...
в нощ за двама.
Самотно...
в ден...без слънце,
ден без дъжд.

З*алез зад хоризонта изтича,
залез в очите наднича,
неудържимо привлича!

Не научих живота и моите плахи мечти
да отпиват от слънцето изгреви като приятели.
Не привикна да пиеш сълзите ми бликнали ти.
Но тогава защо от ребро ме извая Създателят?

Глава под водата!
да изплува...
съблазнително...
мечта или съдба?

Наместо теб-
иконата целунах.

Е*ла крехка и красива, расте в гората,
ела красива, на южната страна на ската.

Още няколко стъпки, още няколко дни,
ще възкръсне душата и през мрака ще мина!
Нощни мигли ще кимват: "Остани, остани –
да ни има и после. И дори – без причина...

Това са предрешени битки.
И в тях не виждам победител.
Ти бързаше да се наситиш
и да преминеш през бедите.

Д*ни и слънчеви, и мрачни
- очакване

Целунах очите ти
и те превърнах
в божество...
Магически
и двойнствен.

Д*ни и слънчеви, и мрачни
       - очакване

Колко излишна лирика!
Колко ненужна нежност!
Славеи, арфи и лири,
пеперуди и безметежности.

... бях на гезме из нашия квартал –
и в малко бижутерско магазинче
ти купих, мила, пръстен със опал,
прости ми, че е мъничко пиринчен,

Да бъде, или пък не,
дали реалност тя да стане?
Ако тази мисъл е била,
безследно е изчезнала.