Разказвам ли ти, че среднощ

И чашата ми с чай е изтъняла,
контурите ѝ в здрача се разливат,
Нощта не е уместна за раздяла,
щом сенките ни мълком си отиват.

Дали там тревата
бавно расте,
дали сила невидима
всичко реди.

Едно момче ореше по света

На маса малка, седят двама,
кавалер и дама.

Ритмично връхлита,
като спектакъл театрален,
забавлява - вълнува,
вълна - друго измерение,
музика в сърцето,
серенада за душата.

Величеството на планината,
покорява самотата,
поетичния ромон на реката,

Това е лудост, с теб сме прокълнати,
отвара с беладона ли изпих?
Разбърка календарът всички дати
и празниците нареди на стих.

Много, много...
толкова много,
не само тази
нощ незабравима.

Във вихър се редуват,
в роли различни приет
и любовника, и шута, и краля,
сценарист на живота си бях.

Ще мине време, ще изчезне секундата която ни е определена
старите ще са умрели, младите ще имат свои поколения.
Земя ще стане на луна, пълна с кратери и върхове
хора ще се кланят на непознати Богове!

Вечери душни,
очи изморени,
тъжни.

В ранните вопли
на нощта те срещнах.
Мислено те разцелувах.
Пожелах те!

Ти дойде...
с есенна позлата в коси разкошни,
тъгуваща по лятото отминало,
красотата на сезона ти разкрих
в дълга нощ мъглива...

Дали те измислих,
дали те има не знаех.
"ЗДРАВЕЙ" - само ти казах,
роза красива - ти подарих.