Нощ над Варна; кораби далечни -
паднали звезди по тъмното море.

Искам да целуна със стиховете вечни,
на Хораций и Сафо - твоите ръце!

Цъфнало цвете,
пробило снеговете,
красота събрало,

Ще ти гребна водица мълчана,
прислоня ли до тебе глава –
да ти пръсна очите зарана.
Как ли дъх би поел след това?

Т*роя! Поклон пред Омир,
пред древността, пред поета,
събрал, не в мир
любовта и вечността,
властолюбието и алчността.

Сняг вее,
зима студенее.
"Огън" душа му грее.

Слънце снежно,
аромат изляло,
горещо...
вкусът не усещаш,
поглед устните ти пари.

Зад стъклото,
уютно място,
наслада сърбаш.

Ало... пътуването тръгва,
сънят едва се събужда,
ужас - той възкликва,
накъде сега не вижда.

Засявам тишината с гръм,
с предчувствието за градушка.
Не помня съм, или не съм
афиш, от вятъра полюшван,

Не останаха много въпроси.
А и отговор вече не търся.
Ти си облак, дъжда недоносил.
За прозрения вече е късно.

Тиха, топла зима
вън така блести,
вярно вятър има,
значи ще лети.

Всеопрощаващ беше този сняг
и ние – две настръхнали врабчета,
преминахме греховния му праг,
преди виелицата да зашета.

През зимата рисувам само с туш –
защото светлината е оскъдна.
И с всяка кал по мокрия ботуш
копнея пролетта да ми се сбъдне.

Глобуса гледа, размишлява.
Той нагоре отива.
Бели мечки, студ сковава,
ледник във водата плава.

Събуждат се чувства,
чувства готови за път,
чувства чакали дълго,
сега спонтанно нахлули,
трайно се загнездили в нас.